Господари на лъка

Мъжете се взираха мълчаливо и безсилно в него. Имаха безброй примери как контролът му се е разпрострял из огромния лагер. Но той имаше готов отговор за всеки отделен случай. А те не можеха да изразят раздразнението си, че на всяка крачка трябва да подвиват опашка заради някое ново правило, измислено от него. Нужниците не трябва да се копаят прекалено близко до течаща вода. Понитата да се чифтосват само според списъка кръвни линии, който Темуге беше съставил лично, без да се консултира с никого. Човек с прекрасна кобила и хубав жребец вече не можеше да ги събере, без да моли за специално разрешение. Всичко това им додяваше. Вярно беше, че недоволството в лагера растеше.

Не смееха да се оплачат открито, докато Чингис подкрепяше брат си. Ако се вслушаше в тях, той щеше да подрони репутацията на Темуге и да превърне поста му в посмешище. Темуге разбираше това — все пак познаваше брат си много по-добре от тях. След като му беше дал тази роля, Чингис нямаше да му се меси по никакъв начин. Темуге се наслаждаваше на възможността да покаже на какво е способен един интелигентен човек, ако не го ограничават.

— Ако това е всичко, имам още много въпроси за разглеждане тази сутрин — рече той. — Може би сега разбирате защо е толкова трудно да ме видите. Винаги се намират хора, готови да говорят цял ден, преди да са разбрали какво трябва да правим тук, какви трябва да станем.

Не им беше дал нищо и безсилната им ярост му се услади като прохладно вино. Той не се стърпя и натисна бодила още мъничко.

— Зает съм, но, разбира се, ще намеря време да ви чуя, ако има нещо друго.

— Ти чуваш, но не слушаш — уморено рече осакатеният хан.

Темуге разпери ръце със съжаление.

— Виждам, че не всеки, който идва при мен, разбира напълно въпросите, които повдига. Дори се случва в лагера да търгуват, без да отделят и да ми изпратят ханския десятък.

Докато говореше, погледът му не се откъсваше от хана, увиснал на раменете на синовете си, и старецът трепна неспокойно. Колко знаеше всъщност Темуге? Носеха се слухове, че плащал на шпиони да му съобщават за всяка търговия, за всеки пазарлък и размяна. Никой не знаеше докъде се простира влиянието му.

Темуге въздъхна и поклати разочаровано глава.

— Надявах се да го донесеш, без да се налага да те подсещам. Нали продаде дузина кобили на един от дзинските ни наборници? — Усмихна се окуражаващо. — Чух, че цената била чудесна, макар че кобилите не били от най-добрите. Още не съм получил двата коня, които дължиш на брат ми, но предполагам, че ще бъдат тук до залез-слънце. Мисля, че е разумно да очаквам подобно нещо, нали?

Ханът на войела се запита кой ли го е предал. После кимна и Темуге грейна в усмивка.

— Отлично. Трябва да ти благодаря, че ми отдели от времето си. Не забравяй, че съм винаги тук, ако някой се нуждае от вниманието ми.

Не стана, когато те се обърнаха да излязат от ханския гер. Един от онези, които не се бяха обадили, се обърна и го изгледа с открит гняв. Темуге реши да го държи под око. Страхуваха се от него, защото беше шаман и сянка на брат си. В това отношение Кокчу беше напълно прав. Да видиш страха в очите на другия е най-чудесното нещо. То му даваше чувство за сила и лекота, което иначе получаваше единствено от черната паста на шамана.

И други чакаха да се срещнат с него, някои сам беше извикал. Замисли се за предстоящия досаден следобед и реши, че тая няма да я бъде. Завъртя глава към слугата:

— Приготви ми чаша горещ айраг и лъжичка от моето лекарство — заповяда той. Черната паста щеше да предизвика цветни видения. После Темуге щеше да спи целия следобед, а просителите да чакат. Той се протегна, доволен от свършеното за деня.

26.

За да издигнат насипите от камък и дърво, защитаващи огромните бойни машини, щяха да им трябват два месеца. Проектираните от Лиан требушети се изработваха в горите на изток. С огромните си лостове, все още лепкави от смолата, те се издигаха като някакви мрачни чудовища на цяла миля от стените на града. След завършването на насипите щяха да ги преместят под прикритието им. Работата беше бавна и уморителна, но с времето увереността на монголите започна да расте. Никакви армии не излизаха да ги атакуват. На север от града имаше езеро и бреговете му гъмжаха от птици, които ловяха през зимните месеци. Племената бяха станали господари на равнината. Но не им оставаше друго, освен да стоят тук, а бяха свикнали с бързите набези и победи, всеки ден да откриват нови земи. Дългият престой започна да разваля отношенията между тях. Вече имаше случаи на двубои с ножове заради стари вражди. Двама мъже и една жена бяха намерени мъртви на брега на езерото, а убийците така и останаха неизвестни.