Господари на лъка

Обезсърчен, Чингис се загледа свирепо към Йенкин. Да стигне чак дотук и да бъде спрян от последното препятствие беше влудяващо. Само ден по-рано бе поздравил Хазар за превземането на крепостта в прохода, а Хаджиун за вдъхновената му атака. Тогава вярваше, че хората му са непобедими, че винаги ще постигат завоеванията си с лекота. Армията му и сега вярваше в това. Всички си шепнеха, че светът ще бъде негов. Изправен пред Йенкин обаче, Чингис почти усети презрителната насмешка на императора към тази амбиция.

Когато се обърна към братята си, той беше надянал студената физиономия.

— Тук семействата ще намерят добри пасища. Имаме време да планираме атаката срещу онова нещо.

Хазар и Хаджиун кимнаха неуверено. Те също разбраха, че помитащата мощ на завоеванията им спира пред стените на Йенкин. Също като Чингис, братята бяха привикнали към бързото и вълнуващо темпо, с което превземаха градовете. Каруците на сънародниците им бяха толкова натоварени със злато и богатства, че осите им се чупеха при по-дълго пътуване.

— Колко време ще ни е нужно да уморим с глад град като този? — внезапно попита Чингис.

Лиан нямаше никаква представа, но не искаше да признае това.

— Чувал съм, че в Йенкин живеят повече от един милион поданици на императора. Трудно ми е да си представя как може да се изхрани такова множество, но градът със сигурност разполага с огромни житници и складове. В края на краищата, от месеци знаят, че идваме. — Видя, че Чингис се мръщи, и побърза да продължи. — Може да отнеме три или дори четири години, господарю.

Хазар изстена гласно, но на младия Субодай му хрумна нещо.

— Те нямат армия, с която да пробият обсадата, господарю. Няма нужда да държиш всички ни тук. Щом не можем да съборим стените, разреши ни да разграбим новите земи. Както стоят нещата, не разполагаме дори с карти на страната отвъд Йенкин.

Чингис погледна към военачалника, в чиито очи горяха жадни пламъчета, и настроението му се приповдигна.

— Така е. Ако трябва да чакам императора да стане кожа и кости, преди да се предаде, поне военачалниците ми няма да бездействат. — С широк жест обгърна земите, които се губеха в невъобразимите далечини. — Щом семействата се настанят, само кажете накъде искате да поемете. Няма да си губим времето тук в затлъстяване и сън.

Субодай се ухили, заразителният му ентусиазъм се предаде на другите и бързо прогони мрачното им настроение.

— Твоя воля, господарю — рече той.

Облечен в блестяща черна броня, генерал Джи Джонг крачеше гневно напред-назад, докато чакаше министрите да влязат в залата за коронации. Утрото беше спокойно и той чуваше крясъците на свраките отвън. Гадателите несъмнено щяха да прочетат нещо в птичата свада, ако можеха да ги видят.

Погребението на император Вей продължи почти десет дни. Половината жители на града раздраха дрехите си и намазаха лицата си с пепел, преди да кремират тялото. Джи Джонг бе принуден да изтърпи безкрайните речи на благородните фамилии. Никой не повдигна въпроса за причината за смъртта на императора — а и не би могло да бъде другояче. Джи Джонг ги гледаше заплашително, а гвардейците около него стояха с ръце на мечовете.

Първите няколко дни минаха хаотично, но когато екзекутираха трима министри, защото се бяха разприказвали, съпротивата рухна и пищното погребение продължи, сякаш младият император беше умрял в съня си.

Управляващите благородници бяха съставили план за това събитие много преди да има нужда от него. Империята и преди бе преживявала катаклизми и дори цареубийства. След първоначалния изблик на ярост всички се върнаха към обичайните си дела едва ли не с облекчение. Простолюдието не знаеше нищо, освен че Синът на небето е напуснал смъртното си тяло. Хората плачеха в неведение по улиците, обезумели от истерия и мъка.

Малкият син на императора не плака, когато научи за смъртта на баща си. Император Вей беше подготвил добре семейството си. Майката на момчето имаше достатъчно здрав разум, за да си даде сметка, че всеки протест ще означава край и за нея. Остана безмълвна по време на погребението, бледа и прекрасна, докато гледаше как тялото на съпруга й се превръща в пепел. Когато погребалната клада се срути, изригвайки пламък, на Джи Джонг му се стори, че усеща погледа й, но когато вдигна очи, тя бе свела глава, приемайки смирено волята на боговете. Моята воля, помисли си той, макар че резултатът бе същият.

Генералът крачеше напред-назад и скърцаше раздразнено със зъби. Погребението бе продължило повече, отколкото смяташе за възможно, а сега му съобщиха, че коронацията ще отнеме още пет дни. Това го вбеси. Градът беше в траур и докато церемониите не приключеха, никой нямаше да работи. Беше му се наложило да изпробва безброй нови одежди, които да подхождат на регентския му пост. Остана мирен и докато министрите нервно четяха лекции за новите му отговорности. А през цялото това време монголският хан обикаляше като дебнещ вълк отвън.