Господари на лъка

Лицето на Джи Джонг не изразяваше нищо, той предаде меча си и зачака да му сторят път. Хората му щяха да останат във външната зала. Представи си как точно в този момент будят император Вей и робите се суетят около него с вестта, че генералът се е върнал. Из двореца щяха да плъзнат слухове, но все още никой не знаеше нищо. Пълният мащаб на трагедията щеше да стане ясен по-късно. Императорът трябваше да научи пръв.

Мина доста време, преди вратите на залата за аудиенции да се отворят и Джи Джонг да закрачи по дървения под към седящата в дъното фигура. Както бе предположил, лицето на императора бе подпухнало от съня, а косата му — сресана набързо, с няколко немирни кичура.

— Какво толкова важно има? — попита император Вей с напрегнат глас.

Генералът най-сетне почувства спокойствие, пое дълбоко дъх и коленичи.

— Негово императорско величество ми оказва голяма чест — произнесе той. Вдигна глава и очите, които погледнаха под гъстите вежди, накараха младия владетел да се вкопчи в робата си от страх. В тях той видя лудост.

Джи Джонг се изправи бавно и огледа залата. Императорът беше отпратил министрите за поверителния разговор с генерала. Виждаха се шестима роби, но Джи Джонг изобщо не го беше грижа за тях. Те щяха да разпространят новината из града, както правеха винаги. Той бавно издиша. От известно време мислите му бяха объркани, но най-сетне отново се избистриха.

— Монголите минаха през прохода — каза той. — Не успях да ги задържа.

Видя как императорът пребледнява и кожата му прежълтя като восък под високите прозорци.

— А армията? Значи сме били принудени да отстъпим? — попита император Вей и се изправи.

— Армията е разбита, твое императорско величество.

Погледът на генерала се заби в младия мъж пред него и този път той не извърна очи.

— Служих добре на баща ти, твое императорско величество. При него щях да спечеля, с теб, по-нискокачествения, се провалих.

Челюстта на император Вей увисна от изумление.

— Идваш при мен с новина като тази и се осмеляваш да ме обиждаш в собствения ми дворец?

Генералът въздъхна. Нямаше меч, но извади дългия кинжал, който беше скрил в бронята си. Младият император зяпна още по-широко, обзет от страх.

— Баща ти нямаше да позволи да приближа до него, твое императорско величество. Никога не би се доверил на генерал, който се връща от поражение. — Джи Джонг сви рамене. — С този провал аз заслужих смъртта си. Какъв друг избор имам освен този?

Императорът пое дъх да изкрещи на стражата. Джи Джонг се хвърли към него и стисна гърлото му, задушавайки вика. Ръцете на императора заблъскаха по бронята и лицето му, но момчето беше слабо и от съпротивата му хватката само се стегна още повече. Джи Джонг можеше да го удуши, но това щеше да е безчестие спрямо сина на един наистина велик мъж. Затова опипа гърдите на императора и въпреки че той се мяташе и дърпаше, заби острието в сърцето му.

Ръцете му увиснаха безжизнено и едва сега генералът усети драскотините по бузите си. Кръвта изцапа робата около острието, Джи Джонг вдигна тялото и го върна на мястото му.

Робите пищяха, но той не им обърна внимание. Просто стоеше пред трупа на младия император. Нямах друг избор, каза си той.

Вратата се отвори с трясък и императорските гвардейци се втурнаха вътре. Вдигнаха оръжия и Джи Джонг се обърна към тях. Видя своите хора да изпълват коридора. Луджан беше следвал заповедите му и вече бе покрит с кръв. Не след дълго приключиха и с останалите.

Луджан стоеше задъхан и се взираше изумено в бялото лице на мъртвия император.

— Убил си го — с трепет произнесе той. — Сега какво ще правим?

Генералът погледна изтощените и окървавени мъже, които бяха донесли вонята на бойното поле на това място. Може би по-късно щеше да плаче за всичко, което беше изгубил, за всичко, което беше сторил, но сега нямаше време за това.

— Ще кажем на народа, че императорът е мъртъв и градът трябва да бъде затворен и укрепен. Монголите идват насам и не можем да сторим нищо друго.

— Но кой ще бъде император? Някое от неговите деца ли? — попита Луджан. Беше страшно пребледнял и не погледна към отпуснатата фигура на трона.

— Най-голямото момче е едва на шест — отвърна Джи Джонг. — Нека ми го доведат след погребението. Ще управлявам като негов регент.

Луджан впери поглед в генерала.

— Да живее новият император — прошепна той и останалите повториха думите му. Почти в транс, Луджан коленичи и се поклони, докато челото му не опря дървения под. Другите войници сториха същото и генерал Джи Джонг се усмихна.

— Десет хиляди години — тихо рече той. — Десет хиляди години.

25.

Небето чернееше над планините, мазният дим се простираше на мили разстояние. Накрая много от противниците се предадоха, но племената бяха изгубили твърде много хора, за да помислят за пощада. Избиваха ги дни наред около прохода. Издирваха последните бягащи войници и ги колеха като мармоти.