Господари на лъка

— Към мен! Пазете хана! — изрева Толуй над кипналото множество противникови войници. Видя един кон без ездач и се насочи към него. Докато се хвърляше към празното седло, Чингис получи рана в бедрото и изрева от болка. Изрита силно и усети, че кракът му чупи нечия челюст. Ужилването го изтръгна от отчаянието и той се огледа, без да спира да удря, за да види как се развива битката.

Цареше пълен хаос. Дзин нямаха никакъв строй, сякаш само броят им беше достатъчен. На изток обаче техният генерал беше възстановил реда. Конницата на фланга скоро щеше да стигне хората на Чингис. Той тръсна глава, за да махне кръвта от очите си. Не си спомняше кога е получил раната, но скалпът му беше одраскан и шлемът бе отлетял нанякъде. Усети вкуса на кръв, плю надолу и съсече поредния войник през гърлото.

— Ханът! — изрева с пълна сила Толуй. Хаджиун го чу и отвърна, размахвайки меч. Не можеше да достигне брат си, а много от хората му вече бяха мъртви, смазани под краката на противника. От първоначалните девет хиляди души бяха останали около пет. Колчаните им бяха празни и те се намираха твърде далеч от Гърлото на язовеца и от хана.

Хаджиун замахна с меча си и направи дълбок разрез в хълбока на коня си. Кръв плисна навън, животното изцвили и се хвърли напред, разбутвайки всичко пред себе си. Хаджиун повтори писъка му с отчаян призив към хората си да го последват, като едва успяваше да насочва раненото животно. Носеше се през дзинските войници, замахвайки към всичко, до което можеше да достигне. Конят препускаше лудо и Хаджиун чу как гръдната му кост се счупва, когато налетя на някакво препятствие. Полетя над главата му и удари един войник с бронята си. Друг от хората му викна зад него, Хаджиун сграбчи протегнатата ръка и се метна зад ездача, замаян и разтърсен от болка.

Петте хиляди се биеха като обезумели, без изобщо да мислят за собствената си защита. Притиснати от всички страни, те раняваха собствените си коне като Хаджиун, принуждавайки ги да полетят с ритници и пръхтене към равното между планините. Трябваше да стигнат Чингис, преди да бъде убит.

Хаджиун усети как и вторият му кон се препъва и едва не падна. Животното успя някак да се задържи на крака и се втурна през редиците с широко отворени от ужас очи. Навсякъде тичаха коне без ездачи и Хаджиун скочи към един от тях без да се замисля, като едва не извади ръката си от ставата, когато улови повода. Полетя на остри завои извън битката, докато успее да овладее паниката на коня. Хората му го бяха последвали, но не бяха повече от три хиляди след дивата атака в сърцето на дзинската армия.

— Напред! — изкрещя Хаджиун и тръсна глава, за да я проясни. Едва виждаше, а темето му пулсираше от първия удар в земята. Цялото му лице се поду, докато галопираше покрай вражеската армия обратно към брат си. На половин миля отпред виждаше тила на противниковата кавалерия — двайсет хиляди отпочинали коне и хора, тръгнали да затворят окончателно прохода. Хаджиун знаеше, че са прекалено много, но не намали. Вдигна високо меча, загърби болката и оголи окървавените си зъби.

Не повече от хиляда души бяха минали през теснината, когато дървото падна. Половината от тях вече бяха мъртви, а останалите се скупчиха около хана, готови да го защитават до последния човек. Дзинските войници кръжаха около тях като рояк оси, но монголите се сражаваха като обладани от нечиста сила и през цялото време Чингис се озърташе назад към дънера, който препречваше прохода. Хората му бяха родени бойци и всеки от тях беше по-ловък и по-умел от дзинските войници, които се оплитаха в стремената си и умираха. Колчаните на всички бяха празни, но пък мнозина управляваха конете си така, сякаш бяха едно цяло с тях. Понитата знаеха кога да отстъпят назад, за да избегнат удара на острието, и кога да изритат в гърдите всеки, който се осмели да ги приближи. Подобно на остров в бушуващо море, монголските конници се движеха през дзинската армия и никой не можеше да ги повали. Стрелите от арбалетите тракаха по броните им, но стрелците бяха притиснати твърде силно, за да стрелят в залп. Никой не искаше да приближава почервенелите остриета на мрачните воини. Мъжете около Чингис бяха оплискани в кръв и пръстите им залепваха за дръжките на мечовете. Трудно беше да ги убият. Те знаеха, че ханът им е с тях и че трябва само да издържат, докато бариерата се премахне. Но лека-полека се топяха, макар да съсичаха по десет или двадесет за всеки един от своите. Все повече и повече воини поглеждаха мрачно назад към прохода, отчаянието им растеше, но продължаваха да се сражават.

Джелме и Арслан пристигнаха заедно при блокирания проход и видяха пребледнелия Субодай. Младият военачалник им кимна.

— Трябват ни повече брадви — рязко рече Джелме. — С това темпо ще са ни нужни часове.

Субодай го изгледа студено.

— Ти командваш, военачалнико. Аз просто чаках да дойдеш.

Обърна коня си, без да каже нищо повече, и пое дълбоко дъх.

— Вълци, слизайте от конете! — извика той на хората си. — Вземете лъкове и мечове! Пешком! След мен!