Господари на лъка

Докато баща и син поемаха разчистващите екипи, Субодай се покатери на дънера с изваден меч и погледна надолу към дзинските копиеносци, изрита настрани едно оръжие и скочи срещу тях. Хората му го последваха с устрем, събаряйки собствените си другари с брадвите. Не можеха да позволят младият им генерал да тръгне да спасява хана сам и бяха бесни от триковете на врага.

Чингис вдигна глава, когато Младите вълци се включиха в битката. Те съсичаха изненадания противник откъм гърба и отвориха огромен процеп в редиците му. Ранените сякаш не усещаха болка и не откъсваха очи от Субодай, който продължаваше устремно напред. Беше видял хана и ръцете му все още не бяха уморени. Атакува дзинските редици с пет-шест побеснели млади воини, които се движеха с такава скорост, че никой не можеше да ги спре. Проправяха си път към Чингис и оставяха след себе си пътека от мъртви тела.

— Чаках те! — извика Чингис на Субодай. — Този път какво ще искаш от мен?

Младият военачалник се разсмя, радостен, че го вижда жив, приклекна, избягвайки удар на меч, и изкорми мъжа, който го държеше. Извади острието с рязко дърпане, стъпи върху мъртвия и продължи напред. Дзинските войници се поколебаха, но все още бяха толкова много, че можеха да погълнат дори десетте хиляди на Субодай. Откъм фланга на огромната армия прозвучаха роговете на кавалерията. Чингис се обърна в седлото и видя, че дзинските войници отново се подреждат в редици, отваряйки път за конната атака. Монголските воини се спогледаха, когато дзинската кавалерия препусна в галоп през собствените си редици. Задъхан, Чингис се ухили, докато хората му се подреждаха около него.

— Добри коне — рече той. — Пръв ще избирам, когато приключим.

Воините се разсмяха, после всички пришпориха конете си едновременно и се наведоха ниско над седлата. Оставиха Субодай сам да удържа района около теснината и полетяха в галоп миг преди да се сблъскат с противника.

Командирът на дзинската конница умря в първия сблъсък с монголските ездачи. Съсичаха хората му от седлата им сред грохота на копитата. Онези, които успяваха да отвърнат на удара, улучваха въздуха — противниците им бързо се снишаваха или се люшваха настрани. Бяха тренирали това през целия си живот. Чингис препускаше напред, врязваше се все по-дълбоко и по-дълбоко в конните редици. Дясната му ръка гореше. Враговете сякаш нямаха край и той получи нова рана над хълбока, където липсваха парчета от бронята. Друг удар беше тъй силен, че ханът отлетя назад и за миг видя светлосиньото небе, но запази равновесие. Не падна, той не можеше да падне. Чу писъци, когато конниците на Хаджиун удариха дзинските ездачи в гръб, и се запита дали ще срещне брат си насред тази гмеж, или ще умре преди това. Враговете бяха прекалено много. Вече не очакваше да оцелее, от това му стана леко на сърцето и той препусна в галоп през дзинските войници, обхванат от чиста радост. Представи си, че баща му язди редом с него. Старецът най-сетне щеше да се гордее с тях. Синовете му не биха могли да изберат по-добър край на живота си.

Зад тях дървото най-после беше разрязано на три парчета и избутано. Монголската армия бавно излезе в ледената равнина, мрачна, готова за мъст. Джелме и Арслан яздеха начело. Погледнаха към дзинските знамена, които се вееха в далечината.

— Ако можех да върна времето, не бих променил живота си, Джелме — извика Арслан на сина си. — Пак щях да съм тук.

— Че къде другаде би могъл да бъдеш, старче? — отвърна му с усмивка Джелме. Постави стрела на тетивата и пое дълбоко дъх, преди я пусне към вражеските редици.

Джи Джонг гледаше безсилно как проходът се отваря и от него се изсипват двайсет хиляди воини, готови за бой. Боговете не му бяха дали Чингис. Личната кавалерия на генерала атакуваше малкия отряд на хана, но друга монголска група се вряза в дзинската армия като тигър, разкъсващ с лапа корема на бягащ елен. Монголите като че ли не се съобщаваха помежду си, но въпреки това действаха в синхрон на бойното поле, докато неговите хора зависеха изцяло от командния си център. Джи Джонг разтърка очи и ги впери в облаците снежен прах.

Копиеносците му бяха в хаос, някои бяха напуснали бойното поле, той ги виждаше като мънички петънца сред хълмовете. Още ли беше възможно да спечели битката? Беше изчерпал всички тактически номера. Оставаше единствено сражението на равен терен, а генералът все още имаше числено превъзходство.

Даде нови заповеди на пратениците и те препуснаха през бойното поле. Монголите в прохода поваляха хората му и пускаха стрела след стрела, врязвайки се право през центъра на дзинската армия. От безмилостната им точност редиците й отстъпиха назад и се скупчиха, а трябваше да стоят разделени. Джи Джонг избърса потта от челото си, щом видя как конниците се носят сред копиеносците му, сякаш сред невъоръжена тълпа. Можеше само да гледа замръзнал как се разделят на групи по сто, обстрелват с лъковете си армията му от всички страни и я разкъсват на парчета.