Господари на лъка

От прътовете на копията и знамената накладоха огромни огньове, които не погълнаха единствено храната и труповете. Семействата минаха бавно през прохода след воините и докараха каруци и ковачници, за да претопят металните върхове на пиките. Дзинските припаси бяха прибрани в зимници, където щяха да се запазят свежи.

Не преброиха труповете на враговете, но пък и нямаше нужда. Никой, който беше видял планините разкъсана плът, нямаше да ги забрави до края на живота си. Жените и децата сваляха броните и всичко ценно от труповете. Само ден след сражението вонята вече беше ужасна и въздухът се изпълни с мухи, които изгаряха в дима от огньовете.

Чингис чакаше военачалниците си на края на долината. Искаше да види града, който бе пратил такава огромна армия срещу него. Хаджиун и Хазар тръгнаха с него, като се взираха със страхопочитание назад към кървищата и огньовете, губещи се в далечината. Огньовете хвърляха трептящи сенки по планините наоколо, племената се бяха укротили и пееха тихо за мъртвите.

Тримата братя чакаха мълчаливо, докато извиканите мъже се съберат тичешком. Гърбовете им бяха схванати. Субодай пристигна пръв, блед и горд с грозния черен шев върху лявата си ръка. Джелме и Арслан дойдоха заедно — тъмни силуети на фона на огньовете. Хо Са и строителят Лиан пристигнаха последни. Единствено Темуге остана да премести лагера до една река десет мили на север. Огньовете щяха да горят дни наред, дори без да бъдат поддържани. Мухите се превръщаха в сериозен проблем и на Темуге му призляваше от постоянното бръмчене и разлагащите се трупове.

Чингис едва откъсна поглед от равнината. Той беше сигурен, че вижда пред себе си смъртта на една империя. Никога не се бе намирал толкова близо до поражението, както при битката в прохода. Тя бе оставила белега си върху него и той винаги щеше да си я припомня без никакво усилие. Осем хиляди от хората му бяха увити в бели тъкани и отнесени в планините. Погледна към тях — лежаха в снега, далеч оттук. Ястребите и вълците вече разкъсваха плътта им. Чингис беше останал само за да види как ги погребват в небето, да почете тях и семействата им.

— Темуге държи лагера — каза той на военачалниците си. — Хайде да видим този Йенкин и неговия император.

Смушка коня си и препусна. Останалите го последваха, както правеха винаги.

Построен в огромна равнина, Йенкин беше най-грамадното творение на човешки ръце, което бяха виждали. Докато градът растеше пред него, Чингис си припомни думите на Вен Чао, дзинския дипломат, когото бе срещнал преди години. Той твърдеше, че хората могат да строят градове като планини. Йенкин беше точно такова място.

Тъмносивите камъни на стените се издигаха най-малко на петдесет стъпки над земята. Чингис прати Лиан и Хо Са около града да преброят дървените кули, които се издигаха още по-нависоко. Когато се върнаха, те бяха изминали над пет мили и съобщиха за почти хиляда кули по цялата дължина на стената. Още по-обезкуражаващо бе описанието на огромните лъкове зад зъберите, обслужвани от мълчаливи, бдителни войници.

Чингис потърси у Лиан някакъв знак, че не е обезсърчен, но строителят беше видимо посърнал в седлото си. Той никога не бе посещавал столицата и не можеше да измисли начин как да разрушат стени с такива размери.

По краищата на грамадния правоъгълник имаше четири форта, отделно от основните стени. Между фортовете и стените минаваше широк ров, а друг ги опасваше от външната страна. Самите стени се прекъсваха единствено от широк канал, минаващ през огромна водна порта с железни решетки. На свой ред тя се охраняваше от платформи за стрелци и катапулти. Водният път продължаваше на юг, докъдето стигаше поглед. Всичко около Йенкин беше твърде грамадно за тях. Чингис изобщо не можеше да си представи как ще преодолеят това чудо.

Той го доближи с военачалниците толкова, колкото се бе приближил до Инчуан и другите градове на запад. Изведнъж във вечерния въздух се разнесе тежък трясък. Нещо тъмно прелетя покрай тях и от мощта му конят на Хаджиун залитна. Чингис едва не падна от седлото, когато конят се изправи на задни крака. Всички впериха изумено погледи към потъналата в меката земя огромна стрела, която приличаше на гладък дънер.

Без да кажат нито дума, военачалниците се оттеглиха извън обсега на страховитото оръжие и се умърлушиха още повече от сблъсъка си с поредната изненада на защитниците. Да приближат на по-малко от петстотин крачки означаваше да станат мишена на тези пръти с железни върхове. Само мисълта как някоя от тях улучва групата конници бе ужасяваща.

Чингис се обърна към мъжа, който вече бе разрушил по-слаби стени.

— Можем ли да го превземем, Лиан?

Строителят не можеше да го погледне в очите и се обърна към града. Накрая поклати глава.

— Никой град няма толкова широка в горната част стена — рече той. — От тази височина винаги ще имат по-голям обхват от всичко, което мога да конструирам. Ако изградим каменни насипи, може и да защитим катапултите. Но щом ние можем да метнем до тях, те със сигурност ще могат да стигнат до нас и да превърнат машините в дърва за горене.