Господари на лъка

През свободните си часове Джи Джонг се бе изкачвал десетки пъти на стената, за да гледа как мръсните племена се разполагат на имперска земя. Понякога му се струваше, че надушва миризмата на гранясало овнешко и на козе мляко. Отвратително бе да претърпи поражение от някакви си пастири, но те нямаше да превземат Йенкин. Целта на императорите, построили този град, е била да демонстрират мощта си чрез него. Той няма да падне лесно, каза си Джи Джонг.

Нощем все още се будеше от кошмари. Сънуваше, че го гонят, че стрелите бръмчат около него като комари. Какво друго можеше да направи? Никой не бе и помислял, че монголите ще успеят да се изкатерят на най-високите върхове и ще му излязат във фланга. Джи Джонг вече не изпитваше срам от поражението. Боговете бяха срещу него и въпреки това му поднесоха града. Щеше да гледа как монголите разсипват армията си под стените, а после лично щеше да вземе главата на техния хан и да я хвърли в най-дълбоката отходна яма.

Тази мисъл пооправи настроението му, докато чакаше момчето император. Някъде в далечината се чуваха ударите на гонг, оповестяващи пред народа появата на новия Син на небето.

Вратите на залата за коронации се отвориха, за да разкрият потното лице на първия министър Руин Чу.

— Господарю регент! — възкликна той, щом видя Джи Джонг. — Не си облякъл одеждите! Негово императорско величество ще дойде всеки момент!

Той беше на път да припадне — бе работил тежко и дълго, за да организира погребението и коронацията. Тлъстият дребосък дразнеше Джи Джонг и той очакваше злорадо реакцията му.

— Оставих ги в стаята си, министре. Днес няма да имам нужда от тях.

— Всеки момент от церемонията е планиран, господарю регент. Ти си длъжен…

— Не казвай „длъжен“ — озъби се Джи Джонг. — Доведи тук момчето и сложи короната на главата му. Рецитирай, пей, гори тамян, прави каквото искаш, но чуя ли още веднъж, че съм длъжен да направя нещо, ще ти взема главата.

Министърът зяпна, после сведе поглед и видимо се затресе. Знаеше, че човекът пред него бе убил императора. Генералът беше брутален предател и Руин Чу не се съмняваше, че е способен на кръвопролитие дори в деня на коронацията. Поклони се и се отдалечи заднешком, затваряйки вратата след себе си. Джи Джонг чу бавните стъпки на процесията и зачака мълчаливо министърът да стигне до нея. Тихо се засмя, когато чу как стъпките се забързват.

Когато вратата се отвори отново, страхът ясно личеше по лицата на съпровождащите шестгодишното момче, което щеше да стане император. Джи Джонг видя, че малкият се държи, въпреки че през последните няколко дни почти не беше спал.

Процесията отново намали ход, докато минаваше покрай Джи Джонг в посока към златния трон. Будистки монаси размахваха кандила и изпълваха въздуха с бял дим. Те също се бяха изнервили, когато видяха генерала в доспехи — единственият човек с меч в помещението. Той тръгна зад тях, докато синът на император Вей заемаше мястото си на трона. Това беше началото на последния етап. Само рецитирането на титлите щеше да продължи до пладне.

Джи Джонг гледаше кисело как министрите се настаняват удобно като пауни в центъра на церемонията. От тамяна му се доспа, а и през цялото време си мислеше за монголите в равнината около града. Отначало приемаше ритуалите като начин за поддържане на реда, след като беше убил императора. Градът щеше да избухне без твърда ръка и той реши да позволи на благородниците удобството на традициите. Сега се чувстваше уморен от всичко това. Градът беше спокоен в мъката си, а монголите започнаха да изграждат огромните си требушети и каменни стени, за да защитят оръжията си.

С нетърпеливо възклицание Джи Джонг излезе напред и прекъсна дуднещия глас на свещеника. Малкото момче замръзна при вида на едрата фигура в тъмна броня. Джи Джонг взе императорската корона от златотъканата й копринена възглавничка. Беше изненадващо тежка и той изпита страхопочитание при мисълта, че я държи в ръцете си. Беше убил човека, който я бе носил за последен път.

Постави решително короната върху главата на новия император.

— Сюан, ти си император, Син на небето. Управлявай мъдро — каза той, без да обръща внимание на шокираните лица в залата. — Аз съм твой регент, твоята дясна ръка. Докато не навършиш двадесет години, ще ме слушаш за всичко, без да задаваш въпроси. Разбираш ли?

Очите на момченцето се напълниха със сълзи. Едва ли проумяваше какво всъщност става, но все пак успя да отговори със запъвана.

— Раз… разбирам.

— Това беше. Нека народът празнува. Отивам на стената.

Остави втрещените министри да продължат заниманията си, отвори вратата и излезе от двореца. Той бе построен на високия бряг на езерото Шонхай, от което започваше големият канал, и от върха на стълбището се откриваше изглед към града и жадните му за вести жители. Всички камбани щяха да зазвънят и простолюдието щеше да пиянства дни наред. Джи Джонг пое дълбоко дъх, загледан в тъмните стени. Зад тях враговете се оглеждаха за слабо място. Нямаше да влязат вътре.