Господари на лъка

Джучи беше надал вика, неговият сън бе нарушен от мълчаливото присъствие на мъжа в дома му. Тримата му братя се събудиха стреснати и моментално заразпитваха какво става в мрака.

— Какво има? — попита на висок глас Бьорте, отмятайки завивките.

Джучи вече стоеше прав в мрака.

— Тук имаше някой — рече той. — Стража!

— Ще събудиш целия лагер! — рязко каза Бьорте. — Сънувал си кошмар.

Не можеше да види лицето му, докато той й отговаряше:

— Не. Видях го.

Чагатай се изправи и застана до брат си. В далечината се разнесоха сигнали за тревога и Бьорте изруга под нос.

— Дано да си прав, Джучи, или баща ти ще ти съдере кожата от гърба.

Джучи отвори вратата и излезе, без да си направи труда да отговори. Воините обикаляха между герите и търсеха неканения гост, преди още да знаят със сигурност, че има такъв. Преглътна болезнено, надявайки се черната фигура да не му се е присънила.

Чагатай излезе с него, гол до кръста, само по гамаши. От звездите идваше слаба светлина, но навсякъде цареше объркване и на два пъти ги сграбчваха, но бързо ги разпознаваха и отпускаха свирепата си хватка.

Джучи видя баща си да крачи между герите. Беше извадил меча, но го държеше отпуснато в ръка.

— Какво става? — попита той.

Погледът му се спря върху Джучи, щом забеляза нервността му. Момчето трепна, внезапно убедено, че е вдигнало тревога за нищо. Въпреки това прояви дързост, отказвайки да се посрами пред баща си.

— В гера имаше някой. Събудих се и го видях, когато отваряше вратата да излезе.

Чингис изсумтя, но преди да успее да отговори, в нощта се разнесоха викове.

— Тук има мъртъвци!

Ханът веднага изгуби интерес към синовете си и изръмжа при мисълта, че в лагера има враг.

— Намерете го! — изрева той. Видя Хаджиун да пристига тичешком с меч в ръка. Хазар се появи миг по-късно и тримата братя застанаха заедно, опитвайки се да намерят смисъл в хаоса.

— Какво става? — попита Хаджиун. Лицето му все още беше подпухнало от съня.

Чингис сви рамене. Беше напрегнат като тетива на лък.

— Джучи видял човек в гера, намериха и мъртви стражи. Някой се е промъкнал между нас и искам да го намерим.

— Чингис!

Чу Бьорте да го вика и се обърна към нея. С периферното си зрение забеляза как една тъмна сянка се раздвижва при произнасянето на името му.

Завъртя се и в последния момент видя убиеца да скача към него. Замахна с меч, мъжът се извъртя настрани и направи кълбо с ножове в ръце. Чингис усети, че ще ги хвърли преди да успее да нанесе нов удар, и скочи към тъмната фигура, стоварвайки я на земята. Усети рязка болка в гърлото си. В следващия миг братята му вече ръгаха убиеца, забивайки мечовете си с такава сила, че те потъваха в земята под него. Човекът не издаде нито звук.

Чингис се опита да се изправи, но светът се люшна мързеливо и някак странно се размаза пред очите му.

— Ранен съм… — замаяно каза той и падна на колене. Чу как краката на убиеца изритаха земята, когато братята му натиснаха с колене гръдния му кош и счупиха ребрата му. Вдигна ръка към шията си и примигна към окървавените си пръсти. Ръката му изведнъж натежа ужасно и той се отпусна назад върху сухата земя, все така объркан.

Видя лицето на Джелме да се надвесва над него. Движеше се съвсем бавно. Чингис се взираше нагоре към него, без да го чува какво казва. Видя как Джелме протяга ръка и дърпа дрехата му, за да оголи раната. Когато заговори отново, гласът му сякаш прогърмя в ушите на Чингис. Джелме вдигна ножа на убиеца и изруга, когато видя тъмната ивица по острието.

— Намазано е с отрова — каза той и страхът му се отрази в очите на Хаджиун и Хазар, застанали слисани над брат си. Военачалникът не каза нищо повече, допря устни до раната и изсмука кръвта. Беше гореща и горчива, той се задави и я изплю настрани. Не спря, въпреки че обезсилените ръце на Чингис слабо удряха лицето му всеки път, когато се отдръпваше.

Джелме чу, че по-малките синове на хана заплакаха, когато видяха баща си да лежи на крачка от смъртта. Единствено Джучи и Чагатай останаха мълчаливи и гледаха как Джелме плюе кръв, докато целият му дел не почерня отпред.

Кокчу си проби път през тълпата и спря шокиран, когато видя хана си на земята. Коленичи до Джелме и опря длан в гърдите на Чингис, за да провери сърцето му. То биеше с невероятна скорост и Кокчу не можеше да различи отделните удари. По цялото тяло на ранения бе избила пот, кожата му бе зачервена и гореща на пипане.

Джелме смучеше и плюеше течащата кръв. Той усети, че собствените му устни стават безчувствени и се запита дали отровата не е поразила и него. Нямаше значение. Мислеше си това, сякаш наблюдаваше друг човек. Кръвта капеше от устните му и той тежко си поемаше въздух между всеки опит.

— Не бива да изсмукваш прекалено много — предупреди го Кокчу. Кокалестите му длани все още бяха върху гърдите на хана. — Иначе може да отслабне прекалено много, за да се съпротивлява на останалата отрова.

Джелме го изгледа с изцъклен поглед, кимна и отново допря устни до изгарящата кожа. Бузите му бяха пламнали от допира и той продължаваше, защото да спре означаваше да гледа как ханът му умира.