Господари на лъка

Кокчу усети как бясно биещото сърце прескочи и се уплаши, че може да спре под дланите му. Нуждаеше се от човека, който му беше осигурил такова уважение пред племената, особено след като Темуге го бе изоставил. Започна да се моли на глас и да призовава духовете с древните им имена. Призова предците на самия Чингис в пороя от звуци. Повика Есугей и дори Бехтер — брата, когото Чингис бе убил. Всички му трябваха, за да задържи хана на този свят. Докато припяваше имената им, Кокчу усети как те се събират наоколо, как приближават и как ушите му се изпълват с шепот.

Сърцето прескочи отново и Чингис изпъшка силно. Отворените му очи се взираха сляпо. Кокчу усети, че пулсът се успокои и внезапно се забави, сякаш някъде в него се затвори врата. Потръпна от студа. За няколко мига бе държал бъдещето на племената в ръцете си.

— Достатъчно, сега сърцето му е по-силно — дрезгаво каза той. Джелме се отдръпна. Както би сторил и с порязан кон, военачалникът направи паста от прах, плю на нея и я притисна към раната. Кокчу се наведе да наблюдава и с облекчение видя, че кръвотечението намалява. Нямаше прерязани важни вени и той заликува при мисълта, че Чингис може да оживее.

Отново започна да се моли на глас, принуждавайки духовете на мъртвите да се погрижат за мъжа, обединил всички в един народ. Докато водеше останалите напред, мъртвите нямаше да го искат при себе си. Знаеше това със сигурност, която го плашеше. Хората го гледаха благоговейно как прокарва длани над проснатата фигура и събира невидими нишки, сякаш пръстите му обвиваха хана в мрежа от духове и вяра.

Кокчу вдигна поглед към Бьорте, която стоеше със зачервени очи и се олюляваше. Хулун също бе тук, страшно пребледняла при спомена за смъртта на един друг хан преди много години. Той им направи знак да приближат.

— Духовете го държат тук засега — каза им той с блеснали очи. — Есугей е тук с баща си Бартан. Бехтер също е тук да подкрепя хана, собствения си брат. — Отново потръпна от студа и очите му се изцъклиха за момент. — Джелме изсмука голяма част от отровата, но сърцето му прескача; понякога бие силно, понякога — слабо. Нуждае се от почивка. Ако започне да яде, давайте му кръв и мляко за сила.

Кокчу вече не чувстваше дълбокия студ на скупчените около него духове, но те си бяха свършили работата. Чингис беше все още жив. Повика братята му да го отнесат в гера. Хаджиун излезе от транса си и заповяда да претърсят целия лагер за други врагове. Двамата с Хазар вдигнаха отпуснатото тяло на брат си и го отнесоха в гера на Бьорте.

Джелме все още лежеше и клатеше измъчено глава. Баща му Арслан стигна до него точно когато младият военачалник повърна върху окървавената земя.

— Помогнете ми — нареди Арслан, вдигайки сина си на крака.

Лицето на Джелме беше отпуснато и цялата му тежест падна върху баща му, докато двама воини не приближиха и не го поеха от двете страни.

— Какво му е? — обърна се Арслан към Кокчу. Шаманът откъсна поглед от гера на Чингис. Отвори с пръсти очите на Джелме си се вгледа в тях. Зениците бяха разширени и тъмни и Кокчу изруга тихо.

— Може да е погълнал от кръвта. Част от отровата е проникнала в него. — Бръкна под мократа риза на Джелме, за да опипа гърдите му. — Не може да е много, а и той е силен. Дръжте го буден, ако можете. Карайте го да върви. Ще му дам да пие въглен.

Арслан кимна. Направи знак на един от воините, които поддържаха Джелме, застана на мястото му и преметна ръката на сина си през рамото си като в прегръдка. Заедно с другия мъж започна да разхожда Джелме между герите, като му говореше.

Растящата тълпа воини, жени и деца не помръдваше. Нямаше да заспят отново, докато не се уверят, че ханът им ще оживее. Кокчу им обърна гръб — трябваше да направи пастата от въглен, за да изсмуче отровата, която бе поел Джелме. Нямаше да бъде от полза за Чингис, но въпреки това щеше да донесе и втора купа за него. Когато приближи кръга от взиращи се лица, те му сториха път и тогава видя Темуге да си пробива път напред. В очите на Кокчу проблесна зло пламъче.

— Твърде много закъсня, за да помогнеш на хана — тихо каза, когато Темуге се приближи. — Братята му убиха убиеца, а двамата с Джелме спасихме живота му.

— Убиец? — възкликна Темуге, взирайки се в мъката и страха, изписани по лицата на насъбралите се. После погледът му се премести върху облечената в черно фигура, лежаща на земята. Преглътна, обхванат от ужас.

— Някои неща трябва да се правят по стария начин — каза Кокчу. — Те не могат да се преброят или запишат в някой от твоите списъци.

Темуге реагира на презрителната насмешка, сякаш го беше ударил.

— Как смееш да ми държиш такъв тон?

Кокчу сви рамене и се отдалечи. Не беше успял да се въздържи, макар да знаеше, че ще съжалява. Тази нощ смъртта беше влязла в лагера и Кокчу беше в стихията си.

Тълпата стана по-гъста, когато закъснелите започнаха да се бутат напред, за да научат какво е станало. Тялото на убиеца лежеше смачкано и изпотрошено на земята и хората се взираха ужасени в него, без да смеят да го доближат.