Господари на лъка

— Мъртъв е. Оттогава минаха два дни, синко. През цялото това време ти беше на крачка от смъртта.

Докато говореше, очите й отново се напълниха със сълзи и на него не му оставаше нищо друго, освен да се взира объркано в нея. Гневът се надигна без предупреждение в сърцето му. Беше си жив и здрав, а изведнъж се събуди в такова състояние. Някой го бе наранил — убиецът, за когото споменаха. Яростта го изпълни като дим и той отново опита да се надигне.

— Хаджиун! — извика Чингис, но гласът му бе само шепот в гърлото.

Жените се засуетиха около него, сложиха мокра кърпа на челото му и го положиха да легне обратно, макар че той продължаваше да гледа кръвнишки. Не си спомняше да е виждал преди двете си съпруги в един и същи гер. От това се почувства неудобно, сякаш те двете щяха да го обсъждат. Трябваше…

Сънят го застигна внезапно и трите жени се отпуснаха. За трети път се събуждаше през изминалите два дни и всеки път задаваше едни и същи въпроси. Бяха благодарни, че не помни как му помагаха да пикае в кофата или как сменяха завивките, щом червата му се изпразнеха от черната слуз, изхвърляйки отровата от тялото. Може да беше и от въглена на Кокчу, но дори урината му бе по-тъмна от всяка друга, която бяха виждали досега. В гера стана напрегнато, когато кофата се напълни. Нито Бьорте, нито Чакахай понечиха да я изхвърлят, макар да се озъртаха към нея и да се предизвикваха една друга с погледи. Едната беше дъщеря на крал, а другата — първата жена на самия Чингис. И двете не отстъпваха. Накрая Хулун свърши неохотно това и ги изгледа свирепо.

— Този път изглеждаше малко по-силен — каза Чакахай. — Очите му бяха бистри.

Хулун кимна и избърса челото си. Всички бяха изтощени, но напускаха гера само колкото да изхвърлят боклука или да донесат нови купи с кръв и мляко.

— Ще оживее. И тези, които го нападнаха, ще съжаляват. Синът ми може да бъде милостив, но това няма да им прости. За тях щеше да е по-добре да беше умрял.

Шпионинът се движеше бързо в мрака. Луната се бе скрила зад облаци и той разполагаше със съвсем малко време. Беше си намерил място сред хилядите дзински наборници. Както се беше надявал, никой не знаеше дали даден човек е от Баотоу, Линхъ или някой друг град. Можеше да се представи като жител на който и да е от тях. Само неколцина монголски командири обучаваха гражданите на военно дело, а задачата, с която ги бяха натоварили, не им се виждаше кой знае колко достойна. Лесно можеше да минава от група на група и да докладва. Командирът едва го поглеждаше, даваше му лък и го изпращаше при другите стрелци.

Когато видя в лагера да се разменят дървени жетони, шпионинът се разтревожи, че те означават наличие на някаква контролираща бюрокрация. Той не би могъл никога да се включи и дори да приближи някой дзински отряд. Дзинските войници разбираха опасността от внедрени шпиони и имаха свои техники да ги разобличават.

Ухили се при тази мисъл. Тук нямаше пароли. Затрудняваше го единствено да се прави на невеж като останалите. Беше направил грешка през първия ден, когато пусна стрела право в центъра на мишената. Тогава нямаше идея какъв безнадежден случай бяха дзинските селяни — когато те стреляха след него, нито един не успя да улучи. Шпионинът беше прикрил страха си, когато монголският командир отиде при него и му заповяда със знаци да стреля отново. Този път се погрижи да пропусне и воинът изгуби интерес към него, като едва скри отвращението си.

Никой не обичаше да стои на стража посред нощ, но неуспялото покушение бе раздвижило целия лагер. Командирите настояваха за по-засилени патрули дори в онзи район на лагера, където се бяха разположили дзинските наборници. Шпионинът доброволно се беше писал на смяна от полунощ до сутринта. Така щеше да бъде сам в края на лагера. Дори там беше рисковано да напусне поста, но той трябваше да се свърже с началника си. В противен случай всичките му усилия щяха да бъдат напразни. Беше му заръчано да събира всякаква информация, до която се добере. От други зависеше какво ще правят с това, което беше открил.

Затича се бос в мрака, като пропъди мисълта, че командирът може да реши да проверява дали стражите му са будни. Не можеше да контролира съдбата, но със сигурност щеше да чуе сигнала за тревога, ако открият, че е изчезнал. Имаше парола, с която можеше да повика на помощ защитниците на стената, и те веднага щяха да му пуснат въже. Тогава отново щеше да е в безопасност.

Нещо се раздвижи вдясно от него и той се просна със затаен дъх на земята. Лежеше абсолютно неподвижно, напрегнал сетивата си. От покушението срещу хана съгледвачите яздеха цяла нощ на смени и бяха много по-зорки отпреди. Задачата да патрулират около тъмния град беше безнадеждна, но те щяха да бъдат бързи, тихи и смъртно опасни, ако го хванеха. Докато лежеше, шпионинът се запита дали ще пратят и други убийци, ако ханът оцелее след първото покушение.

Който и да бе конникът, той не забеляза нищо. Шпионинът чу как мъжът изцъка тихо на понито си, но звуците скоро затихнаха и той отново продължи напред. Всичко зависеше от бързината му.