Господари на лъка

Градските стени бяха черни под облачното небе и той трябваше да разчита на паметта си, за да намери вярното място. Преброи десет кули от южния ъгъл и изтича до самия ров. Легна по корем да опипа ръба и се усмихна, щом усети тръстиковата лодка, която му бяха приготвили. Не смееше да се намокри, внимателно коленичи в нея и пресече водното препятствие с няколко загребвания. В тъмното слезе опипом от лодката и омота мокрото въже около някакъв камък, за да не позволи на мъничкия съд да бъде отнесен от водата.

Ровът не стигаше до самите стени. Около целия град минаваше широка каменна алея, влажна и хлъзгава от калта. Беше виждал как през лятото благородниците се състезават по нея с коне и залагат огромни суми кой ще финишира пръв. Прекоси я бързо и докосна родния си град — кратък допир до стената, която означаваше безопасност и дом.

Над главата му мълчаливо клечаха може би дузина мъже. Макар да не говореха, те го разбираха много добре и за тези няколко мига напрежението му се стопи напълно.

Ръцете му бързо зашариха по земята за камъче. Облаците се движеха бързо в небето високо над него. Внимателно прецени къде се намира луната. Съвсем скоро в прикритието му щеше да се отвори дупка и дотогава трябваше да се е махнал от тук. Почука с камък по стената и звукът отекна силно в нощната тишина. Чу хлъзгането на въжето, преди да го види. Закатери се, в същото време те го теглеха и той се изкачваше с голяма скорост.

Няколко мига по-късно шпионинът беше на върха на градската стена. Войниците около големия лък навиваха въжето, готови да го пуснат обратно. С тях имаше и друг мъж. Шпионинът му се поклони.

— Говори — каза мъжът, без да откъсва очи от монголския лагер.

— Ханът беше ранен. Не успях да приближа много, но все още е жив. В лагера се носят какви ли не слухове и никой не знае кой ще вземе властта, ако той умре.

— Някой от братята му — тихо отвърна мъжът и шпионинът се запита колко ли още такива като него докладват на този човек.

— Може би, или пък съюзът ще се разпадне и племената ще бъдат поети от старите си ханове. Сега е времето за атака.

Господарят му изсъска раздразнено.

— Не искам да чувам заключенията ти, а само какво си научил. Мислиш ли, че ако имахме армия, господарят регент щеше да се задоволи да стои зад стените?

— Съжалявам — отвърна шпионинът. — С плячкосаното от армейските складове в Гърлото на язовеца те имат припаси за години напред. Открих една група, която иска да опита пак да удари с катапулти стените, но те са съвсем малко хора и никой от тях няма влияние.

— Друго? Дай ми нещо, което да докладвам на регента — каза господарят му и стисна силно рамото му.

— Ако ханът умре, ще се върнат в планините си. Всички казват това. Оживее ли, могат да останат тук с години.

Господарят му изруга под нос. Шпионинът заби поглед в краката си. Знаеше, че не се е провалил. Задачата му бе да докладва правдиво и той беше сторил точно това.

— Намери ми някого, до когото можем да се доберем. Със злато, със страх, с каквото и да било. Някой в този лагер, който може да накара хана да свали черната шатра. Докато нея я има, не можем да сторим нищо.

— Да, господарю — отвърна шпионинът. Мъжът му обърна гръб и той беше свободен. Въжето вече се плъзгаше надолу по стената. Спусна се толкова бързо, колкото се беше качил и малко по-късно завърза лодката на отсрещния бряг и затича обратно към поста си. Скоро някой щеше да го смени и монголите нямаше да разберат нищо.

Трудно беше да следи облаците и в същото време да се оглежда около себе си. Но той беше добър в работата си, в противен случай нямаше да бъде избран. Продължи да тича и когато луната се появи и освети равнината, вече беше залегнал, скрит зад едни ниски храсти и все още извън основния лагер. В сребристата светлина си помисли за хората около хана. Хазар и Хаджиун не стават. Нито пък някой от военачалниците. Най-голямото им желание беше да видят Йенкин разрушен, да не остане камък върху камък от него. Замисли се за Темуге. Той поне не беше воин. Шпионинът знаеше много малко за началника на търговията. Облаците отново затъмниха земята и той се хвърли към външния кръг стражи. Застана на мястото си, сякаш никога не го беше напускал, като взе лъка и ножа си и нахлузи плетените сандали. Замръзна, щом чу някой да приближава, и застана мирно като всеки друг страж.

— Нещо за докладване, Ма Цин? — попита от тъмното Субодай на дзински език.

Нужно му беше огромно усилие да овладее дишането си, за да отговори.

— Нищо, господарю. Нощта е спокойна. — И задиша мълчаливо през нос, очаквайки някакъв знак, че отсъствието му е било забелязано.