Читаем Господари на лъка полностью

— Това са приказки на болник, братко. Веднага щом се оправиш, ще поискаш да ме последваш на юг и да превземеш дзинските градове като зрели плодове, един по един. Помниш ли посланика Вен Чао? Тръгвам към Кайфенг и още на юг. Иска ми се да видя физиономията му, когато отново се изправи пред мен.

— На юг да бъде, Хазар. Синът ми Угедай е едва десетгодишен, но с теб ще научи повече, отколкото ако седи тук и зяпа стените. Ще оставя само малкия Толуй. Той обожава будисткия монах, когото доведе с Хо Са и Темуге.

— Тогава ще взема и Хо Са — рече Хазар. — Всъщност бих взел и Темуге някъде по-надалеч, където няма да създава проблеми.

Чингис обмисли предложението. Не беше толкова глух за оплакванията от по-малкия му брат, колкото се преструваше.

— Не. От него има достатъчно полза. Той се занимава вместо мен с просителите и глупците, а това си заслужава.

Хазар изсумтя, с което ясно изрази мнението си. Чингис продължи замислено, раняването беше освободило съзнанието му и той сякаш вкусваше новите идеи.

— Темуге искаше да пратим малки групи да разузнаят другите земи. Може пък да е прав и наученото от тях да се окаже полезно. Докато очакваме завръщането им, поне ще намалим досадата от това проклето място. — Кимна. — Ще подбера хора и те ще тръгнат заедно с вас. Ще поемем във всички посоки.

Силите му го напуснаха толкова внезапно, колкото бързо се бяха възстановили. Той затвори очи от пристъпа на слабост.

— А сега ме оставете всички освен Хаджиун. Съберете туманите и се сбогувайте с жените и любовниците. Те ще бъдат в безопасност при мен, освен ако не са прекалено хубави.

Усмихна се слабо, докато те ставаха. Беше доволен, че ги вижда много по-уверени, отколкото когато бяха дошли. Когато в големия гер остана само Хаджиун, въодушевлението напусна Чингис и той сякаш изведнъж остаря.

— Трябва да почивам, Хаджиун, но не искам да се връщам в онзи гер, дето вони на болест. Ще поставиш ли стража на входа, за да мога да ям и спя тук? Не искам другите да ме виждат.

— Добре, братко. Да пратя ли Бьорте да те съблече и нахрани? Вече е виждала и по-лоши неща.

Чингис сви рамене.

— По-добре прати и двете ми жени — със слаб глас каза той. — Какъвто и мир да са сключили, той няма да се задържи дълго, ако предпочета едната пред другата.

Очите му вече се бяха изцъклили. Усилията от тази единствена кратка среща го бяха довели до крайно изтощение и ръцете му трепереха в скута. Хаджиун се обърна към вратата.

— Как успя да убедиш Хазар да те приеме като мой наследник? — промърмори Чингис зад гърба му.

— Предложих му той да стане хан — отвърна Хаджиун. — Мисля, че това го ужаси.

29.

На военачалниците им трябваха шест дни, за да съберат хората си в карета по десет хиляди и да ги подготвят за път. По същество всеки туман представляваше боен отряд в огромни мащаби. Те обаче изискваха организация и Темуге със своите сакати помощници се занимаваше с продоволствията, резервните коне, оръжията и списъците. За първи път командирите не мърмореха заради намесата му. Пред тях лежаха земи, които никой от хората им не бе виждал. Страстта на воините към пътешествия беше силна и те се взираха в посоката, избрана от военачалника им.

Оставащите в лагера не бяха особено радостни и Чингис разчиташе на Хаджиун да поддържа дисциплината, докато той се възстанови. Тактиката се оказа изненадващо успешна — достатъчно бе брат му само да хвърли поглед към ханския гер и спорещите млъкваха на мига. Никой не искаше да безпокои Чингис, докато възстановява силите си. Простият факт, че е жив, сложи край на растящата сила на старите ханове в лагера. Въпреки това ханът на войела настоя да види Чингис, без да го е грижа за последствията. Хаджиун го посети в собствения му гер и след това ханът не спомена нито дума за срещата им. Синовете му заминаваха на юг с Хазар, а той щеше да остане сам със слугите.

През нощта беше валял сняг, но утрото бе слънчево и небето се синееше над Йенкин. Строени на огромни карета в замръзналата равнина, воините очакваха заповеди, готови да яхнат понитата, които хрупаха сняг. Командирите им проверяваха редиците и снаряжението, макар че малцина бяха толкова нехайни, за да забравят нещо, от което зависеше животът им. Мнозина се смееха и шегуваха помежду си. Бяха прекарали целия си живот в движение и за тях принудителното спиране при Йенкин беше противоестествено. По пътя си щяха да срещнат по-слаби градове и всеки туман пътуваше с катапулти в каруци и хора, обучени да работят с тях. Разбира се, каруците щяха да ги забавят, но бойците помнеха Инчуан в Си Ся. Нямаше да вият безсилно срещу стените, а да разбият градските порти и да свалят разни дребни крале. Перспективата ги радваше и настроението беше като на летен празник.

Последните неща, които осигури Темуге, бяха бели, червени и черни шатри за всеки военачалник. Духът на воините се повдигна, когато видяха как товарят и завързват шатрите с дълги въжета. Те показваха най-добре намерението им да покорят всеки, който се изправи срещу тях. Силата им даваше правото.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аббатство Даунтон
Аббатство Даунтон

Телевизионный сериал «Аббатство Даунтон» приобрел заслуженную популярность благодаря продуманному сценарию, превосходной игре актеров, историческим костюмам и интерьерам, но главное — тщательно воссозданному духу эпохи начала XX века.Жизнь в Великобритании той эпохи была полна противоречий. Страна с успехом осваивала новые технологии, основанные на паре и электричестве, и в то же самое время большая часть трудоспособного населения работала не на производстве, а прислугой в частных домах. Женщин окружало благоговение, но при этом они были лишены гражданских прав. Бедняки умирали от голода, а аристократия не доживала до пятидесяти из-за слишком обильной и жирной пищи.О том, как эти и многие другие противоречия повседневной жизни англичан отразились в телесериале «Аббатство Даунтон», какие мастера кинематографа его создавали, какие актеры исполнили в нем главные роли, рассказывается в новой книге «Аббатство Даунтон. История гордости и предубеждений».

Елена Владимировна Первушина , Елена Первушина

Проза / Историческая проза