Господари на лъка

— Хаджиун каза, че си пострадал от отровата, която си изсмукал от мен — рече той.

Джелме поклати глава.

— Дребна работа.

Чингис не се усмихна, за разлика от Хазар.

— Двамата с теб сме споделили кръв — каза той. — Това те прави мой брат, също като Хазар, Хаджиун и Темуге.

Джелме не отговори. Ръката на рамото му трепереше и той виждаше, че очите на хана горят, хлътнали дълбоко в черепа. Въпреки това той беше жив.

— Ще вземеш една пета от стадата ми, сто топа коприна и дузина най-добри лъкове и мечове. Ще те почета пред племената за онова, което стори, Джелме.

Джелме сведе глава, усещайки гордия поглед на Арслан върху себе си. Чингис свали ръката си и огледа мъжете, които бе свикал в свое име.

— Ако бях умрял, кой от вас щеше да поведе племената?

Очите на всички се обърнаха към Хаджиун и брат му кимна. Чингис се усмихна, питайки се колко ли разговори е пропуснал, докато е спал като труп. Той погледна Хазар, но в ясния му поглед не прочете унижение. Хаджиун се беше оправил добре с него.

— Глупаво е било от наша страна да не предвидим подобно нещо — каза Чингис. — Да го приемем като предупреждение. Всеки от нас може да падне и ако това се случи, врагът ще усети слабостта ни и ще удари. Затова всеки трябва да посочи доверен човек, който би могъл да застане на негово място. И друг, който да замести заместника. Ще установите верига на командване до последния войник, така че всеки да знае кой го води, независимо колко хора умират около него. Друг път няма да ни изненадат така.

Спря, за да изчака пристъпът на слабост да отшуми. Срещата трябваше да бъде кратка.

— Лично аз ще приема волята ви и ще посоча Хаджиун за мой наследник до порастването на синовете ми. След него е Хазар. Ако и тримата паднем, Джелме ще поведе племената и ще отмъсти от наше име.

Един по един назованите от него мъже сведоха глави, приемайки с облекчение и успокоение новата заповед. Чингис не знаеше колко близо до хаоса се бяха оказали, докато той лежеше в безсъзнание. Всички стари ханове бяха събрали хората около себе си и някогашната лоялност изпъкваше на преден план пред туманите и техните военачалници. С един-единствен удар убиецът ги беше върнал назад към старите кръвни връзки.

Макар тялото му да бе ранено, Чингис не бе изгубил преценката си за племената. Можеше да назове петдесет души, които с радост биха посрещнали края на управлението му, ако беше умрял. Никой не проговори, докато той мислеше за бъдещето. Знаеше, че трябва да възстанови структурите на армията, която бе завладяла дзинските градове. Всичко останало щеше да доведе до разкол и в крайна сметка — до поражение.

— Много пъти с Хаджиун обмисляхме дали да не ви пратим на поход. Преди не бях много склонен, но сега трябва да разделим племената. Някои от тях са забравили клетвата си към мен и към военачалниците. Трябва да им я припомним.

Огледа военачалниците си. Никой от тях не беше слаб човек, но въпреки това те се нуждаеха от него, за да ги води и да им дава властта си. Може би Хаджиун щеше да ги задържи заедно, ако Чингис беше умрял, но не можеше да бъде сигурен в това.

— Постройте туманите в равнината, пред стените. Нека онези зад тях видят нашата сила и презрение, щом потеглите. Нека се боят от това какво ще постигнете, когато превземете другите им градове.

Обърна се към Субодай и видя развълнуваните пламъчета в очите му.

— Субодай, ти ще вземеш Джучи със себе си. Той те уважава. — Замисли се за момент. — Не искам да се отнасят с него като с принц. Той е докачливо и арогантно момче и трябва да избиеш това от него. Не се притеснявай да го вразумяваш от мое име.

— Твоя воля, господарю — отвърна Субодай.

— Накъде ще потеглиш? — полюбопитства Чингис.

Субодай не се поколеба нито за миг. Беше обмислял отговора си много пъти след битката при Гърлото на язовеца.

— На север, господарю. Към ловните полета на старото ми племе, урианхаите, и още по-нататък.

— Добре. Хаджиун?

— Ще остана тук, братко. Ще се погрижа този град да падне — отвърна той.

Чингис се усмихна при вида на мрачната физиономия на брат си.

— Компанията ти е добре дошла. Джелме?

— На изток, господарю. Никога не съм виждал океана и не знам нищо за онези земи.

Чингис въздъхна. Той също беше роден в морето от трева и океанът го изкушаваше. Но най-напред щеше да види падането на Йенкин.

— Вземи сина ми Чагатай, Джелме. Той е чудесно момче и някой ден може да стане хан.

Военачалникът му кимна тържествено, все още зашеметен от честта, която му беше оказал Чингис. До вчера тях не ги свърташе на едно място и всички се чудеха какво ще се случи с племената, когато се разнесе вестта, че ханът е мъртъв. А ето че сега той раздаваше заповеди и това възстанови увереността им. Чингис явно беше любимец на духовете. Джелме се изпълни с гордост и опитът му да запази студената физиономия се провали в една огромна усмивка.

— Арслан, искам те тук до мен, когато градът се предаде от глад — продължи Чингис. — Може би после ще можем да поемем бавно към дома и да се насладим на няколко години мирна езда в степите.

Хазар изсумтя с досада.