Господари на лъка

Субодай изсумтя в отговор и продължи към следващия страж. Шпионинът остана сам и по кожата му отново изби пот. Монголът използва името, с което се беше представил. Дали го подозираше? Едва ли. Несъмнено младият военачалник беше направил справка с командира му, преди да започне обиколката си. Другите стражи сигурно щяха да изпитат страхопочитание пред подобни подвизи на паметта, но шпионинът само се усмихна в мрака. Познаваше живота в армията прекалено добре, за да се впечатли от триковете на началниците.

Докато стоеше на пост и чакаше бясно биещото му сърце да се успокои, той се замисли за значението на заповедта, която беше получил. То можеше да е само едно — градът се предава. Защо регентът ще иска свалянето на черната шатра, освен ако не смята да предложи откуп за Йенкин? Но ако научеше това, ханът щеше с радост да разбере, че е съвсем близо до победата и че обсадата наближава към края си. Шпионинът поклати глава, вцепенен от страх при тази мисъл. Армията беше сложила ръка на запасите от градските складове, но ги беше изгубила в прохода. Йенкин гладуваше едва ли не от самото начало и Джи Джонг беше в по-отчаяно положение, отколкото можеше да се предполага.

Тогава на преден план излезе гордостта му. Беше избран за тази задача, защото бе умел като всеки добър убиец или войник, но по-полезен от тях. Имаше време да намери човек, за когото златото беше по-ценно от хана. Винаги се намира такъв. Само за няколко дни шпионинът беше научил за недоволните ханове, чиято власт е била отнета. Може би някой от тях щеше да види предимствата на данъка пред унищожението. Отново си помисли за Темуге и се запита защо инстинктът му го е върнал към него. Кимна в тъмното, наслаждавайки се на предизвикателството към уменията му и високия залог.

Когато Чингис се събуди на третия ден, Хулун беше навън да вземе храна. Той зададе същите въпроси, но този път не можеше отново да легне. Мехурът му беше пълен до болка, той отметна завивките и постави твърдо крака на пода, преди да се опита да стане. Чакахай и Бьорте му помогнаха да се добере до централния стълб на гера и останаха до него, докато не се увериха, че се е хванал здраво и няма да падне. Поставиха кофата до него и отстъпиха назад.

Той примигна към съпругите си. Странно беше да ги вижда заедно.

— Да не смятате да гледате?

По някаква неясна за него причина двете жени се усмихнаха.

— Вън — заповяда им той.

Едва удържа, докато излязат от гера. Сбърчи нос от отвратителната миризма на урината. Цветът й също беше далеч от нормалния.

— Хаджиун! — извика той. — Ела!

Чу радостния възглас и се ухили. Несъмнено хановете се притесняваха дали няма да умре. Вкопчи се здраво в дървения стълб и се замисли как да се наложи отново в лагера. Имаше толкова много за вършене.

Вратата се отвори с трясък и Хаджиун влезе в гера, без да обръща внимание на протестите на братовите си съпруги.

— Чух, че ме викаш — каза той и си проби път през тях колкото се може по-нежно. Млъкна, когато видя брат си най-сетне изправен. Чингис беше само по мърляви гамаши; никога досега не го беше виждал толкова блед и измършавял.

— Ще ми помогнеш ли да се облека? — попита той. — Ръцете ми са твърде слаби, за да се справя сам.

Очите на Хаджиун плувнаха в сълзи и Чингис примигна към него.

— Да не би да ревеш? — изумено попита той. — Духове мили, заобиколен съм от жени.

Хаджиун се разсмя и изтри очи, преди Чакахай и Бьорте да го видят.

— Радвам се да те видя изправен, братко. Почти те бях отписал.

Чингис изсумтя. Все още бе слаб и не се пусна от стълба, за да не падне и да стане за срам.

— Прати някого да ми донесе доспехите и храна. Жените едва не ме умориха от глад с небрежността си.

Всички чуха как отвън новината тръгва из лагера и се повтаря все по-силно и по-силно. Беше буден. Жив. Вестта се превърна в рев, който стигна чак до стените на Йенкин и прекъсна съвета на Джи Джонг и министрите.

Генералът замръзна насред обсъждането и усети как в стомаха му расте някаква студена буца.

Когато Чингис най-сетне излезе навън, племената се събраха да го поздравят и заудряха с лъкове по доспехите си. Хаджиун стоеше до него за всеки случай, но Чингис извървя сковано разстоянието до големия гер на каруцата и изкачи стъпалата, без да показва никакви признаци на слабост.

Щом влезе вътре, едва не падна, когато волята отпусна хватката си върху отслабналото му тяло. Хаджиун отиде да извика военачалниците, оставяйки брат си да седи абсолютно изправен и сам.

Докато заемаха местата си, Хаджиун видя, че Чингис е все още неестествено блед, а на челото му въпреки студа е избила пот. Вратът му беше свежо бинтован, сякаш носеше яка. Макар лицето му да беше толкова слабо, че очертаваше черепа, очите му горяха трескаво, докато поздравяваше всеки един поотделно.

Хазар се ухили при вида на ястребовата му физиономия, докато заемаше мястото си между Арслан и Субодай. Джелме дойде последен и Чингис му направи знак да приближи. Не вярваше, че краката ще го издържат, ако се изправи, но Джелме се отпусна на едно коляно пред него и Чингис го хвана за рамото.