Господари на лъка

Хаджиун препускаше в галоп до последния възможен момент, преди да се наведе и да викне на коня си да мине на широка крачка. Обичаше грохота около себе си. Изправи се на стремената. От това разстояние изглеждаше, че приближават бавно, но след това всичко полетя към него. Сърцето му силно се разтуптя, когато стигна дзинската колона и първата му стрела изсвистя във въздуха. Стрелите от арбалетите политаха срещу него, но падаха безполезни в тревата. Да яздиш покрай безкрайната колона означаваше да бъдеш недосегаем и Хаджиун се разсмя на глас, пускайки стрела след стрела. Не му се налагаше да се прицелва с петте хиляди души от двете страни на колоната, които я притискаха навътре с камшични удари.

Дзинската кавалерия едва успя да се засили до галоп и вече бе унищожена до последния човек. Хаджиун се ухили, видя, че нито един от конете на врага не беше убит. Хората му бяха внимателни, особено след като видяха колко малко бяха конниците.

След като разбиха кавалерията, Хаджиун започна да подбира по-внимателно мишените и се прицелваше във всеки офицер, когото можеше да види. За шейсет удара на сърцето туманът му пусна сто хиляди стрели по колоната. Въпреки лакираната си броня хиляди изпопадаха на земята, а идващите след тях се препъваха в телата им.

Хаджиун чу, че говедата зареваха уплашено, и доволен видя как стадото хукна панически, смаза стотина дзински войници, отвори дупка в колоната и побягна в далечината. Беше стигнал края на колоната и продължи по-нататък, готов да завие за второ минаване. Стрели от арбалети немощно тракаха по бронята му. След месеците досадни тренировки бе същинска наслада да яздиш срещу враговете. А още по-хубаво беше, че те умираха, без да могат да го достигнат. Искаше му се да беше взел повече колчани. Пръстите му откриха, че единият вече е празен, и Хаджиун начена втория, сваляйки един знаменосец с първата стрела.

Примигна, за да разсее избилите от вятъра сълзи в очите си. Колоната беше достатъчно разредена, за да вижда през нея петте хиляди монголи от източния фланг. Те също яздеха необезпокоявани и стреляха на воля. Още шейсет удара на сърцето и още сто хиляди стрели последваха предишните. Дзинските войници нямаше къде да се скрият и стройната им колона започна да се разпада. Хората около каруците се хвърлиха под тях в търсене на закрила, а другарите им измираха около тях. От копиеносците се надигна уплашен вой; не бяха останали офицери, които да ги окуражават и да ги водят напред по пътя.

Хаджиун започна втория си обход, този път от външната страна и твърде далеч от колоната, за да пропилява стрелите. Редиците обърнаха с лекота след безкрайните часове тренировка и колчаните бързо се изпразниха. Хаджиун препускаше с все сили и все поглеждаше назад към следата от мъртъвци след себе си, докато колоната продължаваше напред през бурята. Войниците бяха запазили дисциплината, макар че темпото им се забавяше. Други започваха да лаят заповеди на мястото на мъртвите офицери, осъзнавайки, че паниката означава сигурна смърт.

Хаджиун изсумтя с възхищение, макар и неохотно. Беше виждал много войски да се пречупват далеч по-рано. Стигна началото на колоната и отново зави, озовавайки се от вътрешната страна. Раменете му горяха, докато отново опъваше с пълна скорост тетивата. Представи си лицето на брат си и посрещането, което беше приготвил на остатъците от колоната при Йенкин. Изсмя се при тази мисъл, а пръстите му се разраниха, докато ровеше в бързо изпразващия се колчан. Оставаха му не повече от десет стрели, но колоната като че ли потръпна, щом паниката се понесе през нея. Изстрелите от арбалетите продължаваха и Хаджиун трябваше да вземе решение. Усети, че хората му го гледат и очакват да им даде заповед да изтеглят мечовете и да направят колоната на пух и прах. Стрелите им свършваха и след последния масов залп работата им беше приключила. Знаеха заповедите не по-зле от него, но въпреки това го гледаха с надежда.

Хаджиун стисна зъби. Йенкин беше далеч и Чингис със сигурност щеше да му прости, ако довърши колоната сам. Чувстваше, че й остава съвсем малко, преди да се пречупи. Всичко научено през годините на войни му говореше това.

Намръщи се и задъвка устната си в проточилия се миг. Накрая поклати глава и описа широк кръг с юмрука си. Командирите наоколо повториха жеста му и редиците се отдалечиха от разнебитените останки на колоната.

Хаджиун гледаше как хората му се строяват задъхани и ободрени. Тези, които все още имаха стрели, ги пускаха много внимателно и поваляха набелязаните цели. Хаджиун виждаше разочарованието им, докато се строяваха зад колоната и я гледаха как се отдалечава от тях. Мнозина потупваха понитата по шиите и се взираха в командирите си, яростни, че са прекъснали любимото им занимание. Хаджиун трябваше да е глух, за да не чува недоволните възгласи от всички страни.