Читаем Господари на лъка полностью

Хаджиун проследи погледа му до сламеното чучело на триста крачки разстояние. Всеки ден Чингис стреляше часове наред, за да възстанови силата си, и беше запленен от механизмите на дзинските оръжия. Прицели се внимателно и дръпна гравирания спусък. Стрелата полетя със свистене, но падна преди да достигне целта си. Хаджиун веднага разбра и се усмихна. Без да каже нито дума, той взе един от лъковете на брат си, избра стрела от колчана наблизо, опъна тетивата и улучи безпогрешно центъра на мишената.

Руменината изчезна от бузите на Чингис и той кимна.

— Ще бъдат бавни заради обоза. Вземи хората си и се поразходи около тях, но не ги приближавай прекалено. Поразреди ги малко, а аз ще ги довърша, когато пристигнат.

Хаджиун препусна в галоп през лагера, но вестта от съгледвачите се разпространи още по-бързо. Воините се приготвиха за миг — само колкото да грабнат оръжията от герите и да изтичат до понитата си.

Хаджиун даде заповедите на старшите командири, те ги предадоха нататък и мнозина се заковаха на място. Новият начин на водене на битка беше все още чужд за старите разбойнически отряди, но командирската структура беше достатъчно силна, за да оформи групи от по десет човека, които получиха инструкциите си. По заповед на Хаджиун повечето трябваше да се върнат в герите за втори колчан с петдесет стрели, преди да се построят в огромното каре от десет хиляди души. Самият Хаджиун отбеляза най-далечната линия, като препускаше напред-назад с дълго бойно знаме от златотъкана коприна, което се развяваше зад него.

Посъветва се отново със съгледвачите, които бяха забелязали подкреплението, и предаде знамето на вестителя от първата редица — момче на не повече от дванадесет години. Огледа строените воини и остана доволен. Всеки беше преметнал през рамо по два тежки колчана. Не се нуждаеха от припаси за светкавичната атака и само лъковете и мечовете се удряха в бедрата и седлата им.

— Ако ги оставим да влязат в града — изрева той, обръщайки коня си на място, — ще трябва да чакаме още година, преди да го видим как пада. Спрете ги и техните коне и оръжия ще бъдат ваши, след като ханът вземе своя десятък.

Онези, които го чуха, изреваха одобрително. Хаджиун вдигна дясната си ръка и я спусна рязко, давайки заповед за тръгване. Редиците потеглиха в идеален строй, резултат от дългите тренировки в равнината пред града. Най-сетне можеха да дадат свобода на жаждата си за бой след дългото чакане.



Колоната се намираше на четиридесет мили южно от Йенкин, когато съгледвачите я забелязаха. За времето, което бе нужно на Хаджиун за подготовка и път, бавно движещата се маса от хора и животни бе съкратила разстоянието само до дванадесет мили. Знаеха, че са ги видели, и гонеха животните да вървят колкото се може по-бързо, но въпреки това не успяха да се разминат с прашния облак на приближаващите воини.

Старшият офицер Сун Ли Сен изсъска тихо, когато за първи път видя врага. Беше довел почти петдесет хиляди войници от Кайфенг в помощ на императорския град. Колоната беше масивна и тромава, с каруци и биволи, проточили се назад по пътя. Офицерът присви очи към кавалерийските карета, охраняващи фланговете, и кимна на командира им над главите на войниците. Отдавна копнееше за тази битка.

— Първа позиция! — рязко нареди той и заповедта му бе повторена по тежко стъпващите редици. Инструкциите, които беше получил, бяха съвсем ясни. Не трябваше да спира, докато не стигне Йенкин. Ако врагът го атакува, трябваше да се бие в движение чак до града и в никакъв случай да не се бави с отделни схватки. Намръщи се. Лично той би предпочел първо да смаже варварите и да се тревожи за снабдяването на Йенкин едва след като от врага са останали само кости.

По дължината на виещата се като огромна змия колона войниците вдигнаха дългите си пики. Насочиха се хиляди арбалети и Сун Ли Сен кимна доволно. Вече виждаше по-ясно монголските конници и събра целия си кураж — знаеше, че хората му го гледат като пример за храброст. Малцина от тях бяха пътували толкова далеч на север и единственото, което знаеха за тези диваци, беше свързано с исканата от императора помощ. Сун Ли Сен почувства как любопитството му расте, докато конниците се разделяха покрай някаква невидима линия, сякаш собствената му колона беше връх на копие, което не смееха да доближат. Видя, че ще минат от двете му страни, и се усмихна стегнато. Това отговаряше идеално на получената заповед. Пътят към Йенкин беше открит и той нямаше да спре.



Перейти на страницу:

Похожие книги

Аббатство Даунтон
Аббатство Даунтон

Телевизионный сериал «Аббатство Даунтон» приобрел заслуженную популярность благодаря продуманному сценарию, превосходной игре актеров, историческим костюмам и интерьерам, но главное — тщательно воссозданному духу эпохи начала XX века.Жизнь в Великобритании той эпохи была полна противоречий. Страна с успехом осваивала новые технологии, основанные на паре и электричестве, и в то же самое время большая часть трудоспособного населения работала не на производстве, а прислугой в частных домах. Женщин окружало благоговение, но при этом они были лишены гражданских прав. Бедняки умирали от голода, а аристократия не доживала до пятидесяти из-за слишком обильной и жирной пищи.О том, как эти и многие другие противоречия повседневной жизни англичан отразились в телесериале «Аббатство Даунтон», какие мастера кинематографа его создавали, какие актеры исполнили в нем главные роли, рассказывается в новой книге «Аббатство Даунтон. История гордости и предубеждений».

Елена Владимировна Первушина , Елена Первушина

Проза / Историческая проза