Господари на лъка

Хаджиун погледна към герите на хилядите воини, които вървяха или яздеха из огромния лагер. Усмихна се и поклати глава.

— Ние сме вълци, братко, но дори вълците се нуждаят от леговище, където да спят. Не искам каменните улици на Темуге, но може да си направим град от гери и да го преместваме всеки път, щом пашата свърши.

Чингис го заслуша с по-голям интерес.

— Така е по-добре. Ще си помисля, Хаджиун. Ще имаме достатъчно време на път към дома, а както сам казваш, не можем просто да заровим цялото това злато.

Междувременно при каруците дойдоха хиляди роби и се строиха в окаяни редици. Много от тях бяха малки момчета и момичета, дадени като вещи от младия император на хана завоевател.

— Те ще строят вместо нас — каза Хаджиун и махна с ръка към тях. — И когато ние с теб остареем, ще имаме спокойно местенце, където да умрем.

— Казах, че ще си помисля, братко. Кой знае какви земи са открили Субодай, Джелме и Хазар? Може пък да поемем към тях и никога да не ни потрябва място за спане, защото ще спим на конете си.

Хаджиун се усмихна на брат си. Знаеше, че не бива да го притиска повече.

— Виж всичко това — рече той. — Помниш ли, когато бяхме сами?

Нямаше нужда да се впуска в подробности. И двамата бяха преживели времена, когато смъртта дишаше във вратовете им и всеки човек беше враг.

— Помня — каза Чингис.

След картините от тяхното детство равнината с каруците и безчислените воини будеше страхопочитание. Докато я съзерцаваше, Чингис видя фигурата на първия министър да подтичва към тях. Въздъхна при мисълта за поредния напрегнат разговор с него. Представителят на императора се преструваше на доброжелателен, но отвращението му от племената личеше във всеки негов поглед и движение. Освен това се боеше от конете, а това изнервяше самите животни.

Дзинският министър се поклони ниско и разви някакъв свитък.

— Какво е това? — попита Чингис на дзински, преди Руин Чу да успее да отвори уста. Чакахай го учеше на своя език, като намираше все по-находчиви начини да награди напредъка му.

Министърът като че ли се обърка, но бързо се окопити.

— Това е списък на откупа, господарю хан.

— Дай го на брат ми Темуге. Той знае какво да прави с него.

Министърът се изчерви и започна да навива свитъка на стегнато руло.

— Помислих, че ще поискаш да провериш дали всичко е точно, господарю — рече той.

Чингис се намръщи.

— Не съм си и помислял, че може да сте толкова глупави да не изпълните обещаното, Руин Чу. Да не искаш да кажеш, че твоите хора нямат чест?

— Не, господарю… — заекна Руин Чу.

Чингис му махна с ръка да млъкне.

— Тогава брат ми ще се погрижи за това. — Замисли се за момент, загледан над главата на министъра към редицата натоварени каруци. — Още не съм видял господаря ти да обяви официално, че се предава, Руин Чу. Къде е той?

Лицето на Руин Чу се изчерви още повече, докато се чудеше какво да отговори. Генерал Джи Джонг не беше преживял нощта и първият министър беше повикан на зазоряване в апартамента му. Потръпна при спомена за белезите и раните по тялото. Смъртта му не е била от леките.

— Генерал Джи Джонг не оцеля в тези трудни времена, господарю — рече накрая той.

Чингис го изгледа безизразно.

— Какво ме интересува някакъв си войник? Не съм се срещал с младия император. Да не би да си мисли, че ще вземем златото му и ще се махнем, без дори да го видим?

Устните на Руин Чу се раздвижиха, но от устата му не излезе нито звук.

Чингис пристъпи към него.

— Връщай се в Йенкин, министре, и го доведи. Ако не е тук до обед, богатствата на целия свят няма да спасят града ти.

Руин Чу преглътна с мъка, видимо уплашен. Беше се надявал, че монголският хан няма да поиска да види седемгодишното момче. Дали малкият Сюан щеше да преживее срещата? Не можеше да каже със сигурност. Монголите бяха жестоки и способни на всичко. Но нямаше никакъв избор и се поклони още по-дълбоко.

— Твоя воля, господарю.

Слънцето се бе издигнало в небето, когато безкрайната върволица каруци спря, за да стори път на императорската носилка. Придружаваха я сто мъже в доспехи, които вървяха от двете страни на кутията, носена от еднакви на ръст роби. Вървяха в мрачна тишина и монголите също се умълчаха и наобиколиха приближаващата към Чингис и военачалниците му група. За императора нямаше издигната специална шатра, но въпреки това за миг Чингис изпита благоговение, докато свитата маршируваше към него. Вярно беше, че момчето не бе играло никаква роля в историята на племената. Въпреки това то беше символът на всичко, срещу което се бяха обединили. Ръката му се отпусна върху дръжката на един от мечовете на Арслан. Когато оръжието бе изковано, Чингис беше хан на не повече от петдесет души в затрупан от сняг и лед малък лагер. По онова време не можеше и да си представи, че един ден императорът на Дзин ще му се яви по негова заповед.