Господари на лъка

Странно беше да видят портите на Йенкин най-сетне отворени. Чингис замръзна в седлото си, когато се появи първата тежко натоварена каруца. Това, че я теглеха хора, а не животни, показваше състоянието на града. Той едва се сдържа да не пришпори коня си и да атакува, макар че много месеци беше копнял за този момент. Но си каза, че е взел правилното решение, и хвърли поглед към Кокчу, който беше от дясната му страна, яхнал пони от най-добрата порода сред племената.

Кокчу не можа да скрие усмивката си, когато пророчеството му се потвърди. Беше разказал на Чингис подробностите от видението си, докато черната шатра се издигаше пред града, и ханът му обеща да приеме откупа, ако изобщо му бъде предложен такъв. Не само бе засилил властта и влиянието си сред племената, но и бе станал много по-богат, отколкото някога беше мечтал. Съвестта му беше спокойна, докато гледаше идващото към тях съкровище на империята. Беше излъгал хана и може би го беше лишил от кървава победа, но все пак Йенкин падна и Кокчу беше творецът на монголския триумф. Тридесет хиляди воини приветстваха с радостни викове приближаващите каруци, докато не останаха без глас. Знаеха, че ще носят зелена коприна преди още да е свършил денят. За мъже, които живееха за да грабят, това беше гледка, която щяха да разказват на внуците си. Самият император беше принуден да падне на колене пред тях и на непревземаемия град не му оставаше друго, освен да избълва богатствата си след поражението.

За първи път военачалниците можеха да надникнат през отворените врати към града зад стените. Виждаха широка улица, която изчезваше в далечината. Чингис се изкашля в юмрук, докато откупът излизаше отвътре като изплезен език. Хората се суетяха около колоната и цялата операция малко се различаваше от военна. Мнозина бяха станали кожа и кости от глад. Препъваха се, пак теглеха, а опитаха ли се да починат, дзинските офицери ги бичуваха жестоко, докато не тръгнат отново или не умрат.

Стотици каруци излязоха в равнината, подредени в спретнати редици, а потящите се носачи се връщаха обратно към града за нови. Темуге бе наредил на хората си да преброят съкровищата, но вече цареше пълен хаос и Чингис се засмя, когато видя брат си да подтичва наоколо с почервеняло лице и да раздава заповеди по улиците за богатства, които се бяха пръкнали от нищото в равнината.

— Какво ще правиш с откупа? — попита го Хаджиун, който стоеше до него.

Чингис се откъсна от мислите си и сви рамене.

— Колко може да носи човек, без да му пречи да се бие?

Хаджиун се разсмя.

— Темуге иска да си построим наша столица, каза ли ти? Чертае планове на селище, което, меко казано, наподобява дзински град.

Чингис изсумтя и се преви в седлото в пристъп на кашлица, от който остана без дъх. Хаджиун заговори отново, сякаш не бе забелязал слабостта му.

— Не можеш просто да заровиш златото, братко. Трябва да направим нещо с него.

Когато отново бе в състояние да говори, Чингис беше пропуснал момента за острия коментар, който щеше да направи.

— И двамата сме вървели по улиците на дзинските градове, Хаджиун. Помниш ли миризмата? Когато си мисля за дома, аз се сещам за чисти потоци и долини с мека трева. Няма начин да се преструваме на дзински благородници зад някакви си стени. Нима не показахме, че стените те правят слаб?

Посочи към върволицата каруци, която все още не спираше. Повече от хиляда бяха излезли от Йенкин, но колоната продължаваше да се точи по дългата улица зад стената.

— Тогава няма да имаме стени — рече Хаджиун. — Нашите стени ще бъдат воините около нас, по-силни от всяка постройка от камък и хоросан.

Чингис го изгледа насмешливо.

— Виждам, че Темуге може да бъде доста убедителен — отбеляза той.

Хаджиун се извърна смутено.

— Не ме интересуват мечтите му за пазарил бани. Той говори и за места за учене, за лекари, които ще лекуват раните на воините. Гледа към време, когато няма да воюваме. Никога не сме имали такива неща, но това не означава, че винаги ще бъде така.

Известно време двамата се взираха в редиците каруци. Щяха да използват всеки резервен кон от туманите, но дори и така, трудно щяха да превозят такова количество. Съвсем естествено беше да кроят планове.

— Почти не мога да си представя какво е мир — рече Чингис. — Никога не съм го познавал. Единственото, което искам, е да се върна у дома и да се оправя от болестта, която ме тормози. Да яздя цял ден и отново да стана силен. Нима искаш да строя градове в моите степи?

Хаджиун поклати глава.

— Не градове. Ние сме конници, братко. Винаги ще бъде така. Но може би столица, един-единствен град за народа, който създадохме. Както разказва Темуге, представям си огромни тренировъчни лагери за воините ни и място, където децата ни могат да живеят, без да познават страха, който познахме ние.

— Тогава те ще растат слаби — рече Чингис. — Ще станат хилави и безполезни като дзинските селяни и един ден ще дойде някой друг корав, жилав и опасен. Какво ще стане тогава с народа ни?