Господари на лъка

— Сюан ще чака, колкото намеря за добре! — озъби се Джи Джонг, с което още повече ужаси човека. — Изчакай ме отвън.

Слугата побърза да се изправи и Джи Джонг се замисли дали да не го засили с ритник.

Робите му се появиха и все пак Джи Джонг ги накара да побързат. Реши да не се къпе и се задоволи само да приберат назад дългата му коса с бронзов клипс, така че да виси на опашка върху доспехите му. Надушваше собствената си пот и настроението му се вкисна още повече, когато се запита дали зад всичко това не стоят министрите.

Когато излезе от покоите си и слугата забърза пред него, той виждаше сивото утро от всеки отворен прозорец. Това беше любимата му част от деня, но стомахът му отново се сви болезнено.

Намери императора в залата за аудиенции, в която Джи Джонг беше убил баща му. Докато минаваше покрай стражите, регентът се запита дали някой е казал на момчето, че седи на същия стол.

Министрите се бяха скупчили като ято пъстроцветни птици. Руин Чу, първият сред тях, стоеше от дясната страна на трона, в който дребният Сюан изглеждаше още по-мъничък. Министърът изглеждаше нервен и в същото време непокорен, и Джи Джонг изпита любопитство, докато приближаваше и подгъваше коляно.

— Синът на небето ме призова и ето ме тук — произнесе ясно той в тишината. Видя, че погледът на Сюан е прикован към меча му, и предположи, че момчето много добре знае какво се е случило с баща му. Ако наистина беше така, изборът на помещението не беше случаен и Джи Джонг овладя нетърпението си, докато не научи какво беше дало на императорските птици такава самоувереност.

За негова изненада заговори самият Сюан:

— Градът ми гладува, регенте — каза той. Гласът му леко трепереше, но момчето го овладя и продължи. — С лотарията измряха около една пета от жителите, в това число и онези, които се хвърлиха от стените.

Джи Джонг едва не се сопна при напомнянето на онзи срамен инцидент, но знаеше, че трябва да има нещо друго, щом Сюан се бе осмелил да го извика.

— При толкова много гърла за изхранване мъртвите не се погребват — продължи императорът. — Трябва да понасяме срама да ядем собствените си близки или да идем при тях.

— Защо съм извикан тук? — прекъсна го Джи Джонг, внезапно уморен от приказките на момчето. Руин Чу ахна при това безочие. Джи Джонг хвърли ленив поглед към него. Министърът изобщо не го интересуваше.

Момчето на трона се наведе напред и събра целия си кураж.

— Монголският хан отново издигна бялата си шатра в равнината. Шпионинът, когото изпрати, си е свършил работата и най-сетне ще можем да платим откупа.

Останал без думи, Джи Джонг сви юмрук. Това не беше победата, която той желаеше, но градът беше на път да се превърне в масова гробница. Нужно му беше огромно усилие на волята, за да се усмихне.

— Значи негово величество ще оцелее. Ще ида на стената да видя онази бяла шатра, а после ще пратя вест на хана. Ще говорим отново.

Видя презрението по лицата на министрите и изпита омраза към тях. Всички до последния човек виждаха в негово лице главния виновник за стоварилата се върху Йенкин катастрофа. Срамът от предаването щеше да залее града заедно с облекчението. Всички, от първенците в двора до последния рибар, щяха да знаят, че императорът е бил принуден да плаща откуп. Все пак щяха да останат живи и да се отърват от капана, в който се бе превърнала столицата. След като монголите получеха кръвнината си, дворът щеше да отпътува на юг и да събере сили и съюзници там. Може би щяха дори да получат подкрепата на империя Сун далеч на юг и с помощта на роднините да смажат нашественика. Щеше да има още битки с монголската орда, но никога вече нямаше да позволят императорът да се окаже в капан. Във всеки случай щяха да оживеят.

В залата за аудиенции беше студено и Джи Джонг потръпна, осъзнавайки, че стои в пълна тишина под погледите на императора и министрите му. Нямаше думи, с които да изрази горчивата болка от онова, което трябва да направи, и се опита да се освободи от тежестта й. Нямаше смисъл да чакат целият град да измре от глад и накрая монголите да се покатерят по стената, за да намерят единствено мъртъвци. След време Дзин отново щеше да бъде силен. Мисълта за лукса на юга донякъде го поободри. Там щеше да има храна и войска.

— Това е правилно решение, Сине на небето — рече той и се поклони, след което напусна помещението.

Когато излезе, един от робите край стената пристъпи напред. Погледът на момчето император се стрелна към него и в очите, където доскоро имаше единствено нервност, се четеше злост и гняв.

Робът се изправи неусетно. Нямаше нито един косъм, нито дори вежди и мигли, а кожата му блестеше от някакво мазило. Мъжът се взираше след регента, сякаш можеше да види през тежката врата на залата.

— Нека живее до изплащането на откупа — каза Сюан. — После искам да умре по възможно най-болезнения начин. Заради провала му и заради баща ми.

Майсторът на Черната гилдия на убийците се поклони почтително на момчето, което управляваше империята.

— Ще бъде изпълнено, твое императорско величество.

32.