Господари на лъка

Нямаше начин да прецени колко време е минало. Остана цяла вечност напълно неподвижно, докато дрезгавият и далечен глас на Кокчу не го изтръгна от унеса му. Думите изпълниха гера и Темуге се отдръпна назад от пороя безсмислени срички. Чингис също се размърда и отвори изцъклените си очи, когато Кокчу започна да говори все по-високо и по-бързо.

Неочаквано шаманът рухна, пускайки ръката на Чингис. Ханът усети как пръстите му се изплъзват и примигна бавно, все още под силното въздействие на опиата.

Кокчу лежеше до него и от устата му течеше слюнка. Темуге го загледа с отвращение. Изведнъж неразбираемият брътвеж секна и Кокчу заговори с твърд нисък глас, без да отваря очи:

— Виждам бяла шатра пред стените. Виждам императора да говори на войниците си. Мъже сочат и го умоляват. Той е малко момче и лицето му е обляно в сълзи.

Шаманът млъкна и Темуге се наведе над него, разтревожен да не би сърцето му да е спряло. Докосна леко рамото му и в същия миг Кокчу подскочи, загърчи се и започна да издава безсмислени звуци. После пак млъкна и заговори с ниския си глас.

— Виждам съкровища, откуп. Хиляди каруци и роби. Коприна, оръжие, слонова кост. Планини от нефрит, достатъчно да изпълни небето. Достатъчно да изгради империя. Как само блести!

Темуге зачака за още, но това бе всичко. Брат му се беше отпуснал назад върху плетената стена на гера и тихо хъркаше. Дишането на Кокчу се успокои и стиснатите му юмруци се отпуснаха; той също спеше. Темуге отново се озова сам и потресен от чутото. Дали някой от двамата щеше да си спомня тези думи? Собствените му спомени от виденията бяха в най-добрия случай разпокъсани, но той се сети, че Кокчу не беше взел от черната паста. Несъмнено щеше да разкаже на хана всичко, което беше видял.

Темуге знаеше, че няма да успее да събуди брат си. Той щеше да спи още много часове, след като лагерът се събуди около него. Поклати уморено глава. Наближаваше краят на втората година на това място и на Чингис му бе дошло до гуша от обсадата. Като едното нищо можеше да се възползва от всеки шанс. Темуге се намръщи. Ако видението на Кокчу бе вярно, Чингис щеше да започне да се обръща към него и в бъдеще.

Замисли се дали да не пререже гърлото на шамана, докато спи. За смъртта на човек, който се занимава с тъмни магии, не би било особено трудно да се даде задоволително обяснение. Темуге си представи, че разказва на Чингис как на гърлото на шамана се е появила червена линия, докато самият той е гледал с ужас. А после самият той щеше да разкаже на брат си какво е било видението на Кокчу.

Бавно и безшумно изтегли ножа си. Ръката му леко трепереше, докато събираше кураж. Наведе се над шамана, но в същия момент Кокчу рязко отвори очи, сякаш нещо го бе предупредило. Ръката му се стрелна и изби оръжието, което се омота в гънките на робата му.

— Значи си жив, Кокчу? — бързо заговори Темуге. — За момент си помислих, че си обсебен. Бях готов да убия духа, който те е отмъкнал от тялото ти.

Кокчу седна, погледът му бе остър и буден. На устните му заигра презрителна усмивка.

— Твърде много се боиш, Темуге. Няма дух, който може да ми навреди.

И двамата много добре знаеха истината, но поради някакви свои причини нито единият, нито другият нямаше желание да я изказва на глас. Дълго време се гледаха като врагове и накрая Темуге кимна.

— Ще наредя на стража да отнесе брат ми до гера му — рече той. — Как мислиш, кашлицата му ще се оправи ли?

Кокчу поклати глава.

— Не успях да открия проклятието. Вземи го, щом желаеш. Трябва да помисля за онова, което ми разкриха духовете.

На Темуге му се прииска да бодне суетата му с някоя хаплива забележка, но не успя да измисли каква точно и изпълзя навън да повика стража. Снегът се сипеше около него, докато якият воин вдигаше Чингис на раменете си. Физиономията на Темуге беше кисела. Нищо добро нямаше да излезе от издигането на Кокчу, сигурен беше той.

Джи Джонг се събуди внезапно от звука на сандали по твърдия под. Тръсна глава, за да се разсъни, и пренебрегна болезнения спазъм на празния стомах, който не му даваше покой. Дори императорският двор гладуваше. Предишния ден Джи Джонг беше изял една-единствена купа рядка супа. Плуващите в нея парченца месо май бяха от последния императорски кон, заклан още преди месеци. Надяваше се да е така. Като войник се беше научил никога да не отказва храна, дори ако месото е развалено.

Отметна завивките, стана и посегна към меча си, когато слугата влезе.

— Кой си ти, че ме будиш по това време? — навъсено попита Джи Джонг. Навън беше още тъмно и той бе замаян от съня. Свали меча, когато слугата се хвърли на пода и докосна с глава камъка.

— Господарю регент, извикан си от Сина на небето — рече той, без да поглежда нагоре. Джи Джонг се намръщи от изненада. Момчето император Сюан никога не се беше осмелявало да го вика. Потисна временно гнева си и извика робите си да го изкъпят и облекат.

Слугата затрепери видимо, щом чу призивите му.

— Господарю, императорът каза да дойдеш веднага.