Читаем Господари на лъка полностью

— В защитен град като Баотоу има строители и майстори, нали така? Хора, които познават всяка подробност от укрепленията.

Хо Са не отговори и Чингис се засмя.

— Твоят крал няма да ми ги даде, но ти ще ги намериш там, Хо Са. Ще заминеш за Баотоу с Хазар и брат ми Темуге. Трима души могат да влязат там, където войска не би могла. Ще разпитваш, докато не намериш хората, които са построили стените и знаят много хитрини. И ще ми ги доведеш.

Хо Са видя, че всички се усмихват, развеселени от ужасената му физиономия.

— Или ще те убия още сега и ще поискам от краля ти някой друг — меко рече Чингис. — Човек винаги трябва да има последен избор в живота и смъртта. Всичко друго може да му се вземе, но не и това.

Хо Са си спомни как другарите му бяха убити заради конете си и не се съмняваше, че животът му зависи от една-единствена дума.

— По заповед на моя крал аз съм на твое разположение — най-сетне произнесе той.

Чингис изсумтя и отново се обърна към картата.

— Тогава ми разкажи за Баотоу и стените му. Разкажи ми всичко, което си чувал или виждал.

Призори лагерът беше притихнал, но в ханския гер все още трептеше златна светлина и онези, които лежаха върху студената трева наблизо, чуваха мърморещите гласове като далечни бойни барабани.

10.

Тримата конници приближиха брега на тъмната река и се спешиха, за да напоят понитата си. Тежка луна висеше над хълмовете и хвърляше сива светлина, която осветяваше водната шир. Беше достатъчно силна, за да хвърли черни сенки под мъжете, втренчени в очертанията на малките закотвени лодки, които се полюшваха и скърцаха в нощта.

Хазар измъкна изпод седлото си ленена торба. От целодневното яздене месото в нея беше омекнало и той бръкна, извади едно парче и го пъхна в устата си. Гранясало беше, но той бе гладен и задъвка разсеяно, докато наблюдаваше спътниците си. Темуге беше изтощен и се олюляваше леко до брат си. Очите му се затваряха, толкова много му се спеше.

— Нощем лодкарите стоят далеч от брега — промърмори Хо Са. — Страхуват се от разбойници в тъмното и несъмнено са чули за войската ви на запад. Трябва да пренощуваме някъде и да продължим сутринта.

— Още не разбирам защо искаш да използваме реката, за да стигнем Баотоу — рече Хазар. Хо Са преглътна гнева си. Беше го обяснявал много пъти, откакто бяха тръгнали, но явно монголските воини трудно можеха да се отделят от понитата си.

— Беше ни наредено да не привличаме вниманието към себе си и да влезем в Баотоу като търговци или поклонници — отвърна той колкото се може по-спокойно. — Търговците не яздят като дзински благородници, а поклонниците не биха могли да имат кон.

— Но иначе ще стигнем много по-бързо — упорстваше Хазар. — Ако картата е вярна, можем да пресечем големия завой на реката и да стигнем само за няколко дни.

— И да ни види всеки селянин по нивите и пътник по пътищата — рязко отвърна Хо Са. Усети как Хазар се напряга гневно от тона му, но вече му беше писнало от неговото мърморене.

— Не мисля, че брат ти би одобрил идеята да пътуваме хиляда ли през открита земя.

Хазар изсумтя, но вместо него се обади Темуге:

— Прав е, братко. Тази река ще ни откара на север до Баотоу и ще се изгубим сред много пътници. Нямам желание да си пробиваме път с бой през подозрителни дзински войници.

Хазар не посмя да отговори. Отначало беше ентусиазиран от мисълта да граби местните жители, но Темуге яздеше вдървено като старица и не ставаше за боен другар. Хо Са беше малко по-добре, но далеч от Чингис яростта от поставената му задача го правеше кисел спътник. Още по-зле ставаше, когато брат му и офицерът започваха да си бърборят на онзи език като птиче цвъртене и Хазар не можеше да се включи. Беше поискал от Хо Са да го научи на ругатни и обиди, но онзи само го изгледа кръвнишки. Вместо в приключение, пътуването се превръщаше в постоянна кавга и той вече искаше то да приключи възможно най-бързо. Мисълта, че ще се влачи с една от онези лодки, само го вкисваше още повече.

— Можем да преплуваме реката в тъмното с конете, а после… — започна той.

Хо Са изсъска:

— Ще бъдеш отнесен! — озъби се той. — Това е Жълтата река, широка цяло ли от единия бряг до другия в най-тясната си точка, а не някое от монголските ви ручейчета. Тук няма ферибот, а докато стигнем до най-близкия в Шизуишан, вече ще са съобщили за нас. Дзинците не са глупаци, Хазар. Сигурно са разположили съгледвачи по границите. Трима мъже на коне са прекалено интересна находка, за да бъде оставена без внимание.

Хазар подсмръкна и пъхна още едно парче старо овнешко в уста.

— Реката не е чак толкова широка — рече той. — Мога да пратя стрела до отсрещния бряг.

— Не можеш — моментално отвърна Хо Са и стисна юмруци, когато Хазар посегна за лъка си. — А и не можем да я видим къде пада в тъмното.

— Тогава ще ви покажа на сутринта — не му остана длъжен Хазар.

— И как ще ни помогне това? — поинтересува се Хо Са. — Мислиш ли, че лодкарите няма да обърнат внимание на монголски стрелец, пускащ стрели през реката? Защо брат ти те прати на това пътуване?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аббатство Даунтон
Аббатство Даунтон

Телевизионный сериал «Аббатство Даунтон» приобрел заслуженную популярность благодаря продуманному сценарию, превосходной игре актеров, историческим костюмам и интерьерам, но главное — тщательно воссозданному духу эпохи начала XX века.Жизнь в Великобритании той эпохи была полна противоречий. Страна с успехом осваивала новые технологии, основанные на паре и электричестве, и в то же самое время большая часть трудоспособного населения работала не на производстве, а прислугой в частных домах. Женщин окружало благоговение, но при этом они были лишены гражданских прав. Бедняки умирали от голода, а аристократия не доживала до пятидесяти из-за слишком обильной и жирной пищи.О том, как эти и многие другие противоречия повседневной жизни англичан отразились в телесериале «Аббатство Даунтон», какие мастера кинематографа его создавали, какие актеры исполнили в нем главные роли, рассказывается в новой книге «Аббатство Даунтон. История гордости и предубеждений».

Елена Владимировна Первушина , Елена Первушина

Проза / Историческая проза