Читаем Господари на лъка полностью

Хазар вече беше хванал лъка, но бързо го пусна. Обърна се към Хо Са в лунната светлина. Честно казано, самият той се питаше същото, но никога нямаше да го признае пред офицера или ученолюбивия си брат.

— Сигурно за да пазя Темуге — рече той. — Той е тук да учи дзинския език и да следи да не ни предадеш, когато стигнем града. Ти си тук само за да говориш и днес вече го доказа достатъчно пъти. Ако бъдем нападнати от дзински войници, моят лък ще бъде по-ценен от устата ти.

Хо Са въздъхна. Не искаше да повдига този въпрос сега, но вече едва се сдържаше, а и беше уморен.

— Ще се наложи да оставиш лъка си тук. Можеш да го заровиш в речната тиня, преди да се съмне.

Хазар изгуби дар слово. Преди да успее да даде израз на възмущението си, Темуге успокоително положи ръка на рамото му и усети как трепва.

— Той познава местните хора, братко, и досега ни е верен. Трябва да поемем по реката, а лъкът ти ще породи подозрения още от самото начало. Имаме бронз и сребро, за да купуваме стоки по пътя и да ги продадем в Баотоу. Един търговец не би носил със себе си монголски лък.

— Можем да се престорим, че го продаваме — отвърна Хазар. Постави в сумрака ръка върху привързаното към седлото оръжие, сякаш за да се почувства по-сигурен. — Да, готов съм да пусна понито, но няма да оставя лъка си и за дузина тайни речни пътувания. Не си правете труда да ме убеждавате, отговорът ми ще бъде същият, каквото и да кажете.

Хо Са понечи отново да спори, но Темуге поклати глава, уморен и от двамата.

— Остави, Хо Са — рече той. — Ще увием лъка в дрехи и може би никой няма да го забележи.

Свали ръка от рамото на Хазар и отиде да освободи понито си от седлото и сбруята. Щеше да отнеме време, докато ги закопаят, а не искаше да рискува и да заспи, преди да са свършили. Отново се зачуди защо Чингис беше избрал него да съпроводи двамата воини. В лагера имаше и други, които знаеха дзинския език, в това число и ханът на уйгурите Барчук. Може би той е твърде стар, помисли си Темуге. Въздъхна, докато отвързваше коня си. Познаваше брат си и подозираше, че Чингис все още се надява да го направи воин. Кокчу му беше показал един различен път и сега му се искаше учителят му да е тук и да му помогне в медитирането преди сън.

Докато отвеждаше понито в мрака под дърветата край реката, Темуге чу как двамата му спътници подновяват спора си с ожесточен шепот. Запита се дали ще оцелеят по пътя до Баотоу. Зари седлото, легна и се помъчи да изключи от съзнанието си напрегнатите гласове, като повтаряше фразите, които според Кокчу трябваше да му донесат покой. Не успяха — заспа, докато чакаше.



На сутринта Хо Са вдигна ръка към поредната лодка, която пълзеше срещу вятъра нагоре по течението. Девет пъти жестът му остана без внимание, макар че държеше кесия с монети в ръката си и подрънкваше с нея. И тримата въздъхнаха с облекчение, щом последната направи завой към брега. Шест потъмнели от слънцето лица се взряха подозрително в тях.

— Не казвай нищо — промърмори Хо Са на Темуге, докато стояха в тинята и чакаха лодката да приближи.

Той и братята бяха облечени в прости, завързани на кръста роби, които не трябваше да изглеждат прекалено странни на лодкарите. Хазар носеше навит конски потник през рамо, в който беше увил лъка в кожения му калъф и един пълен колчан. Взираше се с известен интерес към лодката — никога не беше виждал подобно нещо на дневна светлина. Платното беше високо почти колкото дължината на съда, някъде към четиридесет стъпки от единия край до другия. Хазар не разбираше как лодката може да се доближи достатъчно, за да се качат на малката й палуба.

— Платното прилича на птиче крило. Дори кости си има — рече той.

Хо Са се обърна рязко към него.

— Ако попитат, ще им кажа, че си ням, Хазар. Не бива да говориш с тях. Разбра ли ме?

Хазар се намръщи.

— Разбирам, че искаш да изкарам дни наред, без да си отворя устата. Казвам ти, щом това приключи, ти и аз ще идем на някое тихо местенце…

— Шшт! — обади се Темуге. — Вече са близо и могат да чуят.

Хазар млъкна, но задържа погледа на Хо Са върху себе си достатъчно, за да му кимне заплашително.

Лодката доближи брега и без да чака останалите, Хо Са нагази в плиткото. Не обърна внимание на приглушената ругатня на Хазар зад себе си, когато силни ръце го изтеглиха през борда.

Капитанът беше дребен, жилав човек с червена кърпа на главата, за да не позволява на потта да се стича в очите му. Иначе беше гол, само по кафява препаска и два ножа на голите си бедра. Хо Са се запита дали не са попаднали на пиратите, за които беше чувал, че грабят крайречните села, но вече беше късно за притеснения.

— Можете ли да платите? — попита капитанът, протегна ръка и потупа Хо Са по гърдите с опакото на дланта си.

Докато изтегляха Хазар и Темуге, Хо Са сложи три топли бронзови монети в протегнатата длан. Дребният мъж надникна през дупката в средата на всяка от тях, а после ги наниза на връвта под колана си.

— Аз съм Чен Юй — каза той и зяпна, когато Хазар се изправи. Монголът беше по-висок от най-едрия от екипажа и се мръщеше, сякаш го бяха обидили.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аббатство Даунтон
Аббатство Даунтон

Телевизионный сериал «Аббатство Даунтон» приобрел заслуженную популярность благодаря продуманному сценарию, превосходной игре актеров, историческим костюмам и интерьерам, но главное — тщательно воссозданному духу эпохи начала XX века.Жизнь в Великобритании той эпохи была полна противоречий. Страна с успехом осваивала новые технологии, основанные на паре и электричестве, и в то же самое время большая часть трудоспособного населения работала не на производстве, а прислугой в частных домах. Женщин окружало благоговение, но при этом они были лишены гражданских прав. Бедняки умирали от голода, а аристократия не доживала до пятидесяти из-за слишком обильной и жирной пищи.О том, как эти и многие другие противоречия повседневной жизни англичан отразились в телесериале «Аббатство Даунтон», какие мастера кинематографа его создавали, какие актеры исполнили в нем главные роли, рассказывается в новой книге «Аббатство Даунтон. История гордости и предубеждений».

Елена Владимировна Первушина , Елена Первушина

Проза / Историческая проза