Господари на лъка

Мъжът отново кимна нервно. Страхът му бе очевиден и Темуге отново се запита кой всъщност е Чен Юй и дали това е истинското му име. Товар крадена имперска коприна определено не можеше да се повери на някакъв прост речен търговец.

Войникът изчезна набързо сред постройките, отнасяйки богатството си. Чен Юй се качи обратно в каруцата и водачите подкараха мулетата. Пръстите на Темуге се плъзнаха да усетят гладката мазна коприна, но вместо това напипаха груба тъкан с дебел шев. Коприната беше скрита, но въпреки това той се надяваше Чен Юй да има още подкупени хора, които да го чакат в Баотоу. Чувстваше се не на място, въвлечен в събития, които не можеше да контролира. Едно хубаво претърсване при градските стени, и никога вече нямаше да види планините Хенти. Замоли се на духовете да го напътстват през тъмните води на предстоящите дни, както го бе учил Кокчу.

Един от екипажа остана да върне лодката в реката. Не би могъл да я управлява самичък и Темуге предположи, че ще я потопи някъде по-далеч от любопитните очи на властта. Чен Юй определено не си позволяваше грешки и на Темуге му се щеше да знае дали той им е враг или приятел.

Преценката на Хо Са за разстоянието до Баотоу се оказа вярна. Градът се издигаше на около осем мили от реката, или двайсет и пет ли, както се мереше разстоянието в Дзин. Пътят беше добър, покрит с настилка от плоски камъни, така че търговците се движеха удобно до реката и обратно. На изток едва започваше да се зазорява, когато Темуге проточи врат в сумрака и видя приближаващата се тъмна сянка на градските стени. Каквото и да предстоеше, било то претърсване на каруците и неминуема смърт или тихо и спокойно влизане в Баотоу, то щеше да се случи съвсем скоро. Усети струйки пот да гъделичкат кожата му и почеса подмишниците си. Освен цялата опасност, на която бяха изложени, той никога досега не беше влизал в каменен град. Не можеше да се отърси от представата за мравуняк, който го поглъща в пъплещата тълпа непознати. Мисълта да бъде притискан от всички страни вече го караше да изпитва страх и да диша плитко. Семействата от неговия народ бяха някъде много далеч. Темуге се наведе над тъмната сянка на брат си и почти докосна с устни ухото му, за да не ги чуят.

— Ако ни открият при портата или намерят коприната, трябва да избягаме и да се скрием в града.

Хазар се озърна към Чен Юй, който седеше в предната част на каруцата.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Никога не бихме могли да се намерим вътре, а ми се струва, че нашият приятел е нещо повече от прост контрабандист.

Темуге се облегна върху грубото платнище, когато Чен Юй се обърна към тях. В отстъпващия мрак интелигентността в очите на дребния мъж го обезпокои и той погледна над рамото му към градските стени, усещайки, че нервността му расте.

Вече не бяха сами на пътя. В светлината на утрото видяха опашка от каруци пред портите. Явно мнозина бяха прекарали нощта край пътя и чакаха да ги пуснат в града. Чен Юй мина покрай тях, без да обръща внимание на прозяващите се пътници, изпуснали мястото си на опашката. В далечината се простираха кафяви ниви — цялата реколта от ориз беше отишла за изхранването на града. Баотоу се извисяваше над всички и Темуге преглътна, когато видя натрупаните един върху друг сиви камъни.

Градската порта представляваше масивна конструкция от дърво и желязо, вероятно предназначена да впечатли пътниците. От двете й страни се издигаха кули, по-високи един път и половина от портата, а помежду им имаше платформа. На нея се виждаха войници и беше ясно, че от това място им се открива чудесен изглед към всичко, което минаваше долу. Темуге видя арбалетите им и стомахът му се сви.

Портата се отвори, войниците, които я дърпаха назад, спуснаха пред входа дървена бариера с противотежест в единия край. Най-близките каруци останаха по местата си, докато войниците заемаха местата си и се подготвяха за новия ден. Водачите на Чен Юй леко опънаха поводите и спряха мулетата си. Не показваха и следа от безпокойство и Темуге се помъчи да си припомни студената физиономия, която се беше научил да прави като момче. Нямаше да е добре войниците да го видят как се поти в студената утрин, така че избърса чело с ръкавите си.

Зад тях спря друг търговец и приветства жизнерадостно някого край пътя. Опашката се движеше бавно и Темуге видя, че войниците спират всяка трета каруца и провеждат кратък и груб разговор с водачите. Дървената бариера се вдигна за първата кола и не се спусна повече. Темуге започна да повтаря успокояващите фрази, на които го беше научил Кокчу, за да намери утеха в познатите думи. Песента на вятъра. Земята под краката. Душите на хълмовете. Счупването на оковите.

Слънцето вече се беше показало цялото над хоризонта, когато първата каруца на Чен Юй стигна до портата. Темуге беше следил проверките и реши, че ще минат необезпокоявани, след като беше претърсен търговецът пред тях. С нарастващ ужас видя как войниците се обръщат към безстрастния водач на Чен Юй. Един от тях явно беше по-бдителен от сънените си другари и пристъпи напред.