Господари на лъка

Най-много на този свят му се искаше да остави лодката и екипажа зад гърба си, но все още се тревожеше, че Чен Юй може да ги издаде. Ако капитанът осъзнаваше важността на факта, че Хазар носи монголски лък, определено би си спестил доста неприятности, като го издаде. Дори с помощта на Хо Са щеше да им е трудно да избягнат преследването в тази непозната страна, особено ако противниците им знаеха накъде са се запътили.

В мрака се чу някакво скърцане и Темуге посегна към ножа си. Отпусна се, когато видя две теглени от мулета каруци. От ноздрите на добичетата излизаше пара. Каруцарите слязоха и заговориха тихо с Чен Юй, единият се засмя, докато разтоварваха малката лодка. Темуге напрегна очи да види какво вадят от трюма, но не успя. Каквото и да представляваше, товарът определено беше тежък, ако се съдеше по пъшкането на мъжете. Темуге и Хо Са неволно пристъпиха напред, привлечени от любопитството си. Неочаквано от тъмното се обади Хазар, който мина край тях с някакъв тъмен вързоп на рамо.

— Коприна — изсъска той на Темуге. — Напипах края на топа.

Чуха го как изсумтя, щом метна товара си в близката каруца. После се върна при тях.

— Ако и останалият товар е такъв, вкарваме тайно коприна в града — прошепна той.

Хо Са прехапа устна, без никой да го види.

— В такива количества? Сигурно идва от Кайфенг или дори от Йенкин. Подобен товар струва много повече от живота на няколко моряци.

— Колко много? — попита Хазар достатъчно силно, за да накара Темуге да трепне.

— Хиляди в злато — отвърна Хо Са. — Достатъчно, за да се купят сто лодки като тази, че и господарска къща към тях. Този Чен Юй не е дребен търговец или крадец. Щом е уредил да прекара такава стока по реката, това е било само за да отклони вниманието на онези, които биха могли да я отмъкнат. Но дори в този случай щеше да изгуби всичко, ако не се намирахме на борда.

Замисли се за момент, след което продължи:

— Ако трюмът е пълен, коприната може да идва единствено от имперските складове. Не става въпрос за облагането й с данък. Подобна стока се охранява най-ревностно. Може би това е само първият етап от пътя й до крайната цел на хиляди мили оттук.

— Какво значение има? — попита Хазар. — Така или иначе трябва да стигнем до града, а Чен е единственият, който предлага да ни закара.

Хо Са пое дълбоко дъх, за да скрие внезапния пристъп на гняв.

— Ако някой търси коприната, ставаме по-вероятна мишена, отколкото ако пътуваме сами. Разбираш ли? Може да се окаже по-зле, ако пътуваме до Баотоу с това нещо. Ако градската стража претърси каруците, ще ни арестуват и подложат на мъчения, за да изтръгнат от нас всичко, което знаем.

Темуге усети, че стомахът му се свива. Тъкмо се канеше да нареди на спътниците си да тръгнат пеша по-далеч от пристанището, когато до него се появи Чен Юй. Носеше фенер със спуснати капаци, но лицето му се виждаше на слабата светлина. Изражението му беше по-напрегнато от всеки друг път и той лъщеше от пот.

— Хайде, качвайте се всички — каза той. Темуге отвори уста да каже някакво извинение, но екипажът бе изоставил лодката. Бяха нащрек с ножове в ръка и от страх Темуге изгуби ума и дума. Беше повече от ясно, че пътниците няма да бъдат оставени просто да си тръгнат в нощта, особено след всичко, което бяха видели. Наруга Хазар, че им е помагал с топовете. Може би това бе засилило подозренията им още повече.

Чен Юй сякаш усети безпокойството му и кимна.

— Не бихте искали да пътувате сами до града в тъмното — рече той. — Няма да го допусна.

Темуге трепна и се намести в каруцата. Забеляза как екипажът махна на Хо Са да се качи на другата, оставяйки Хазар да остане при брат си. Със свито сърце осъзна, че Чен Юй нарочно ги бе разделил. Запита се дали изобщо ще види Баотоу, или ще го изхвърлят край пътя с прерязано гърло. Поне все още разполагаха с оръжията си. Хазар носеше лъка си увит, а Темуге имаше малък нож, макар да знаеше, че никога не би могъл да се измъкне с бой.

Каруците останаха на мястото си, докато от сенките покрай пристанищните постройки не се чу дълго свирене. Чен Юй скочи леко на земята и изсвири в отговор. Темуге гледаше с нервен интерес как някакъв тъмен силует се отделя от мрака и тръгва към малката група. Беше един от войниците или някой, който много приличаше на него. Мъжът заговори полугласно и Темуге наостри уши, за да различи думите. Видя как Чен Юй му подава кожена торба и чу, че войникът изсумтява доволно от тежестта й.

— Знам къде е семейството ти, Ян. Знам от кое село си, нали разбираш? — рече Чен Юй.

Мъжът се вцепени. Разбра заплахата много добре. Не отговори.

— Твърде си стар за пристанищен страж — каза му Чен Юй. — В ръцете си имаш достатъчно, за да се уволниш, че дори и да си купиш малка къщичка с жена и пилета. Може би е време да кажеш сбогом на пристанището.

Мъжът кимна в сумрака и притисна торбата към гърдите си.

— Ако ме пипнат, Ян, имам приятели, които ще те намерят, където и да избягаш.