— Имам приятели, ще помогнат. Няма да отнеме много време. Струвате ми се доста нетърпеливи за търговци.
Усмихваше се, но погледът му не се откъсваше от тях. Темуге беше благодарен, че Хазар не разбира нищо. Брат му беше по-лесен за разчитане и от карта.
— Ще решим по-късно — каза Темуге и се извърна, давайки да се разбере, че разговорът е приключил. Чен Юй сигурно щеше да ги остави на мира, но Хазар посочи войниците на кея.
— Питай го за онези — каза той на Хо Са. — Трябва да се промъкнем покрай тях, а май и той иска същото. Питай го как ще разтовари, без да го забележат.
Хо Са се поколеба — не му се искаше Чен Юй да разбере за подозренията му, че превозва нещо незаконно или необложено с данък. Не знаеше каква ще бъде реакцията на капитана. Преди да заговори, Хазар изсумтя.
— Чен Юй — каза той и отново посочи войниците.
Капитанът се протегна и свали ръката му, преди онези да забележат жеста му.
— Имам приятели на пристанището — рече той. — Тук няма да има проблем. Баотоу е моят град, роден съм там. Разбираш ли?
Хо Са преведе и Хазар кимна.
— Трябва да го държим под око, братко — каза той на Темуге. — Не може да ни издаде докато разтоварва, защото ще привлече внимание към онова, върху което седим през последните няколко седмици.
— Благодаря за интереса ти, Хазар — язвително отвърна Темуге. — Реших какво ще направим. Ще приемем предложението му да ни откара до града и ще влезем заедно с него. След това ще намерим нашите хора и тръгваме обратно.
Знаеше, че Чен Юй не може да го разбере, но въпреки това имаше лошо предчувствие. Намирането на зидарите от Баотоу беше онази част от плана, която не можеха да предвидят, докато бяха в Си Ся. Никой не знаеше дали ще ги открият лесно и с какви опасности ще се сблъскат в града. Дори да успееха, Темуге не беше сигурен как ще измъкнат насила пленниците си, когато и един вик за помощ щеше да вдигне на крак войниците. Сети се за среброто, което им беше дал Чингис, за да улесни задачата им.
— Ще се връщаш ли при реката, Чен Юй? — попита той. — Може и да не останем дълго в града.
За негово разочарование мъжът поклати глава.
— Сега съм си у дома и имам много неща да правя. Ще минат месеци, преди да тръгна отново.
Темуге си спомни колко много пари им беше взел за превоза, защото уж не му се искаше да пътува толкова надалеч.
— Значи така или иначе си идвал насам? — вбесен попита той.
Чен Юй му се ухили.
— Бедняци не ходят в Баотоу — отвърна той и се засмя. Темуге го загледа свирепо и той се върна обратно при екипажа.
— Нямам му доверие — промърмори Хо Са. — Не се притеснява от войниците на кея. Кара нещо достатъчно ценно, за да рискува въоръжено нападение, и е добър познайник едва ли не на всеки лодкар в Баотоу. Това изобщо не ми харесва.
— Ще бъдем готови — каза Темуге, макар че вече се бе паникьосал. Мъжете на кея и по реката бяха врагове, той все още се надяваше да мине незабелязан покрай тях, но му се струваше, че това е невъзможна задача.
Луната изгря като замръзнал резен и хвърли съвсем слаб блясък върху водата. Темуге се запита дали Чен Юй не беше планирал пристигането им още по-грижливо, отколкото предполагаше. Отначало тъмната нощ беше пречка, когато Чен Юй развърза въжетата от стълба и изпрати двама от екипажа на кормилното весло на кърмата. Докато то се въртеше напред-назад, Чен Юй използва дълъг прът, за да си пробие път до кея. В тъмнината се чуваха приглушени сънени ругатни, когато прътът се удряше в дърво. На Темуге му се стори, че когато стигнаха целта си, луната се бе издигнала в небето, макар че Чен Юй дори не се беше изпотил от работата си.
Пристанът тънеше в мрак, но в прозорците на някои от дървените постройки се виждаше светлина и отвътре се чуваше смях. Жълтият отблясък сякаш беше предостатъчен на Чен Юй, за да намери място на кея, и той пръв скочи върху дъските с въже в ръка. Не беше им заповядал да пазят тишина, но никой от екипажа не разговаряше, докато сваляха платното, дори шумът от отварянето на капаците на трюма беше приглушен.
Темуге въздъхна с облекчение, че най-сетне отново се намира на твърда земя, но в същото време сърцето му заби по-бързо. Различи тъмните силуети на хора, които се излежаваха или спяха.
Присви очи към тях и се зачуди дали не са просяци, проститутки, а може би и шпиони. Войниците, които бяха видели по-рано, несъмнено щяха да правят и нощни проверки. Темуге се боеше, че всеки момент ще чуе внезапен вик или тропот на въоръжени мъже и че това ще бъде краят на всичко постигнато дотук. Бяха стигнали града, който Чингис искаше, или поне се намираха в най-близката точка на реката до него. Може би именно поради близостта до целта Темуге бе убеден, че всичко ще се провали, и се заблъска с препъване в останалите на дървения кей. Хо Са го хвана за ръката, за да го задържи, а Хазар изчезна в мрака.