Господари на лъка

— Тялото не ви управлява — каза той колкото на тях, толкова и на себе си. — То е тъпо добиче, което не знае нищо за истинския човек. То е просто каруцата, която ви вози. Контролирате го с волята си и с дишането през носа, когато то ви призовава да се задъхвате като куче. Ако по време на бой ви улучи стрела и болката е зашеметяваща, ще я потиснете, преди да паднете, и ще донесете смърт на враговете си.

Погледна нагоре към склона и спомените за толкова невинни и далечни дни, че едва успяваше да ги различи.

— А сега напълнете устата си с вода и изтичайте до върха на този хълм и обратно. Когато се върнете, ще изплюете водата, за да покажете, че сте дишали правилно. Който стигне пръв, ще яде. Другите ще останат гладни.

Изпитанието не беше честно. Джучи беше по-голям, а на тази възраст дори една година бе от значение. Чингис не показа, че си дава сметка за това, когато видя как момчетата се споглеждат и преценяват възможностите си. Бехтер също беше по-голям, но Чингис бе оставил брат си задъхан на върха. Надяваше се Чагатай да стори същото.

Чагатай се втурна без предупреждение към водата и вдигна пръски, когато потопи лице и напълни устата си. Угедай беше на крачка след него. Чингис си спомни как водата се бе стоплила и сгъстила в устата му. Направо усети вкуса й в спомените си.

Джучи не беше помръднал и Чингис се обърна въпросително към него.

— Защо не тръгваш?

Джучи сви рамене.

— Мога да ги победя — каза той. — Вече го знам.

Чингис впери поглед в него и видя непокорство, което не можеше да разбере. Никой от синовете на Есугей не беше отказал задачата. Момчето Чингис беше приело тържествувайки възможността да посрами Бехтер. Не разбираше Джучи и усети как гневът му пламва. Другите му синове вече бързаха нагоре по хълма и ставаха все по-дребни.

— Страх те е — промърмори Чингис, макар че само налучкваше.

— Не ме е страх — спокойно отвърна Джучи, докато взимаше дрехите си. — Ще ме обичаш ли повече, ако ги победя? — За първи път гласът му трепереше от силните чувства. — Не ми се вярва.

Чингис погледна изумено малкото момче. Никой от синовете на Есугей не би посмял да говори по такъв начин с баща си. Как ли би реагирал той в такъв случай? Трепна при спомена за шамарите на Есугей. Баща му не би позволил подобно поведение. За миг се замисли дали да не набие малко разум в момчето, но видя, че Джучи очаква тъкмо това и се е напрегнал, готов да поеме удара. Импулсът умря, преди още да се е родил.

— Щеше да ме накараш да се гордея с теб — каза му Чингис.

Джучи се разтресе, но не от студ.

— Тогава ще тичам — каза той. Баща му гледаше с недоумение как момчето пълни устата си с вода и се втурва нагоре, тичайки бързо и уверено през камъните след братята си.

Когато всичко отново се успокои, Чингис поведе малкия Толуй към Бьорте. Тя седеше при понитата с каменна физиономия и избягваше погледа му.

— Ще прекарвам повече време с тях — каза й той, като все още се мъчеше да проумее какво става с Джучи.

Бьорте вдигна очи към него и за момент лицето й омекна, когато видя объркването му.

— Най-много на света му се иска да го приемеш като собствен син — каза тя.

Чингис изсумтя.

— Че аз го приемам. Нима не го правя?

Бьорте се изправи срещу него.

— Кога си го прегръщал? Кога си му казвал колко се гордееш с него? Да не си мислиш, че не е чул какво си шепнат другите момчета? Кога си запушвал устата на глупаците с някаква проява на привързаност?

— Не исках да го размеквам — объркано рече той.

Не знаеше, че всичко е било толкова очевидно, и за момент си даде сметка колко труден е животът за Джучи. Тръсна глава, за да прогони тази мисъл. Собственият му живот беше доста по-суров и той не можеше да се принуди да обича момчето. С всяка следваща година виждаше все по-малко и по-малко от себе си в тези тъмни очи.

Мислите му бяха прекъснати от смеха на Бьорте. Звукът не беше приятен.

— Най-лошото е, че той очевидно е твой син повече от всички други. А ти не го виждаш. Има волята да се опъне на собствения си баща, а ти си сляп. — Тя се изплю в тревата. — Ако Чагатай беше сторил същото, сега щеше да се хилиш и да ми обясняваш, че момчето е наследило храбростта на дядо си.

— Стига — тихо каза той. Призляваше му от гласа и критиките й. Денят беше провален, превърна се в подигравка на радостта и тържеството, които помнеше от времето, когато бе дошъл тук със своя баща и братята си.

Бьорте изгледа свирепо гневната му физиономия.

— Ако Джучи победи Чагатай, как ще реагираш? — попита тя.

Той изруга и настроението му се вкисна като старо мляко. Изобщо не си беше помислял, че Джучи може да победи, и знаеше, че ако това стане, няма да прегърне момчето пред погледа на Бьорте. Мислите му се въртяха безплодно, той нямаше никаква представа как ще постъпи.