Господари на лъка

Хазар се владееше с мъка. Беше изтъркан, чист и имаше дрехи, от които го сърбеше. Беше заобиколен от странни неща, които не разбираше, и вътре в него се надигаше гняв. Когато се отказа от странните пръчици и ги заби изправени в купата с ориз, Чен Юй се засмя леко и ги махна с рязко движение.

— Да се оставят в това положение е обида, но ти няма как да знаеш — каза той. Хазар откри, че му е по-лесно да се справи с подноса щурци на шиш и с явно удоволствие се зае да нагъва пържените насекоми.

— Така е по-добре — каза той, докато дъвчеше.

Темуге беше готов да подражава на Чен Юй и потопи топчетата пържено тесто в солена вода, преди да ги пъхне в уста. Когато щурците свършиха, Хазар посегна към купчината портокали и си взе два. Отхапа част от кората, изплю я, обели първия и видимо се отпусна, когато извади меката сърцевина и я изяде. Двамата с брат му зачакаха Чен Юй да заговори. Нетърпението им бе очевидно и растеше все повече.

Щом приключиха, Чен Юй погледна следите от борбата на Хазар с портокала, остави клечките на масата, но не каза нищо, докато робите не разчистиха напълно масата. Когато отново останаха сами, домакинът им се облегна в кушетката си. Погледът му отново стана остър и буден като на речния капитан, когото познаваха.

— Защо сте дошли в Баотоу? — попита той Темуге.

— За търговия — незабавно отвърна Темуге. — Търговци сме.

Чен Юй поклати глава.

— Търговците не носят монголски лъкове, нито пък могат да стрелят като брат ти. Вие сте от онзи народ. Какво търсите в земите на императора?

Темуге преглътна мъчително и се опита да мисли. Чен Юй явно ги беше разкрил отдавна и не ги беше издал, но въпреки това не можеше да му се довери — особено след всички странни и объркващи случки, които бе преживял.

— Да, ние сме от племената на великия хан — отвърна той. — Но дойдохме да започнем търговия между двата народа.

— Аз съм търговец. Отправете предложенията си към мен — отвърна Чен Юй. Лицето му не издаваше нищо, но Темуге усети огромното му любопитство.

— Хо Са попита кой си, че имаш такова богатство — бавно рече той, като внимателно подбираше думите. — Имаш цялата тази къща и роби, а се държиш като контрабандист по реката, подкупваш стражи и създаваш суматоха при градските порти, за да отклониш вниманието от себе си. Кой си ти и защо да ти се доверим? Чен Юй ги изгледа със студен поглед.

— Аз съм този, който се чувства неудобно при мисълта, че правите гафове из града. Колко време ще мине, преди да ви пипнат имперските войници? И колко скоро ще им разкажете всичко, което сте видели?

Изчака, докато Темуге превежда на брат си.

— Кажи му, че ако бъдем убити или пленени, Баотоу ще бъде сринат до основи — рече Хазар, разкъса втория портокал на две и засмука едната половина. — Догодина Чингис ще дойде за нас. Знае къде се намираме и този дребосък ще види скъпоценната си къща в пламъци. Кажи му го.

— По-добре да си мълчиш, братко, ако искаме да се измъкнем живи оттук.

— Остави го да говори — обади се Чен Юй. — Защо градът ми ще бъде сринат, ако ви убият?

За най-голям ужас на Темуге домакинът им говореше езика на племената. Акцентът му беше груб, но и двамата успяха да го разберат. Замръзна при мисълта за всички разговори, които беше подслушал по пътя насам.

— Откъде знаеш езика ни? — настоятелно попита той, забравяйки за момент страха.

Чен Юй се разсмя пискливо, с което ни най-малко не успокои мъжете около масата.

— Да не мислите, че сте първите, пътували из земите на Дзин? Уйгурите познават Пътя на коприната. Някои остават тук. — Плесна с ръце и в стаята влезе някакъв мъж. Беше чист като тях, облечен в проста дзинска роба, но лицето му бе монголско, а широките рамене показваха, че е отгледан с лък в ръката. Хазар стана да го поздрави, плесна дланта му и го потупа по гърба с юмрук. Непознатият грейна.

— Радвам се да видя истинско лице в този град — рече Хазар.

Мъжът едва не изгуби ума и дума, когато чу тези думи.

— И аз — каза той, хвърляйки поглед към Чен Юй. — Как са степите? От много години не съм си бил у дома.

— Все са си същите — отвърна Хазар. Изведнъж се сети нещо и ръката му се стрелна към мястото, където обикновено се намираше дръжката на меча. — Този човек роб ли е?

Чен Юй го изгледа невъзмутимо.

— Разбира се. Навремето Кишан беше търговец, но реши да играе хазарт с мен.

Мъжът сви рамене.

— Вярно е. Няма да съм роб завинаги. Още няколко години и ще изплатя дълга си. После смятам да се върна в степите и да си намеря жена.

— Първо намери мен. Ще ти дам възможност да започнеш отново — обеща му Хазар. Чен Юй гледаше как Кишан свежда глава. Хазар прие този жест като нещо напълно привично и погледът на домакина стана твърд.

— Обясни ми отново как ще бъде сринат градът ми — каза той.

Темуге отвори уста, но Чен Юй вдигна ръка.

— Не, на теб ти нямам доверие. Брат ти говореше истината, когато си мислеше, че не го разбирам. Нека той да разкаже.