Господари на лъка

— Знам това — отвърна Чен Юй. — Знам за капитана, който ти направи първото предложение. Беше от моите хора. Нямаше да стигнеш далеч, преди да се окажеш с прерязано гърло.

Кишан се намръщи.

— Значи си ме изпитвал.

— Разбира се. Не съм глупак, Кишан. Никога не съм бил. Нека пламъците обхванат Баотоу. Ще остана жив в пепелищата, когато угаснат. Нека имперските офицери изгорят перата си в тях и аз ще бъда удовлетворен. Най-сетне ще позная радостта.

Чен Юй стана и се протегна. В тихата стая ясно се чу как прешлените му изпукаха.

— Ти си комарджия, Кишан, и затова работиш от толкова време за мен. Аз никога не съм бил. Притежавам този град, но все още трябва да скланям глава всеки път, когато видя надутите императорски любимци по улиците. По моите улици, Кишан. Налага ми се да се кланям и да газя в мръсотията и канавките, вместо да застана на пътя им.

Чен Юй погледна в мрака с безжизнен поглед.

— А сега ще се изправя и плочките ще паднат така, както реша аз.

14.

Към полунощ върху Баотоу се изля силен дъжд. Пороят съскаше по улиците и тракаше по керемидите като далечна гръмотевична буря. Когато раздаваше мечовете на хората си, Чен Юй беше доволен от промяната на времето. Дори просяците щяха да се свиват под порталите. Дъждът беше добра поличба.

Щом излязоха на тъмната улица, Хазар и Хо Са се огледаха, за да видят дали не ги следят. Луната бе скрита и само от време на време надничаше през разкъсаните облаци и хвърляше слаба светлина. Темуге реши, че водата ще отмие донякъде вонята на града. Вместо това тя сякаш разцъфна във въздуха и следите от човешките нечистотии се понесоха от влагата, изпълниха дробовете му и му се догади. Канавките вече бяха пълни и Темуге видя, че течението влачи някакви тъмни мокри неща. Потръпна, внезапно си даде сметка за гърчещата се човешка маса навсякъде около него. Без Чен Юй нямаше да знае откъде да започне търсенето сред плетеницата домове и магазини, натрупани един върху друг във всички посоки.

При портата към тях се присъединиха още двама от хората на контрабандиста. Макар да нямаше официален полицейски час, десетима мъже щяха да привлекат вниманието на всеки войник, останал все още на улицата. Чен Юй заръча на един да върви напред и да оглежда кръстовищата, а други двама останаха назад, за да са сигурни, че не ги следят. Темуге не можеше да се освободи от чувството, че отива на бой. Дъждът се лееше, а той стискаше мократа дръжка на меча, който му даде Чен Юй, и се надяваше да не му се налага да го вади от ножницата. Трепереше, когато потеглиха в лек тръс. Портите се затвориха шумно зад тях, но никой не се обърна назад.

На някои места стрехите на къщите се застъпваха и отдолу оставаха сухи ивици. Чен Юй намали темпото, докато водеше групата през тях, тъй като не желаеше звукът от бягащи стъпки да привлече вниманието на живеещите наблизо. Градът не беше потънал изцяло в мрак, а и не спеше. От време на време се виждаха светлини от ковачници и складове, които работеха в нощта. Въпреки предпазните мерки на Чен Юй, Темуге бе сигурен, че усеща погледи върху себе си, когато минаваха покрай подобни места.

В сумрака изгуби представа за времето, струваше му се, че е тичал половината нощ. В разположението на улиците нямаше никакъв план, те се виеха и кръстосваха, а понякога се превръщаха в тесни пътечки с лепкава кал, която ги пръскаше чак до коленете. Още в самото начало Темуге се изгуби и неведнъж се налагаше някой да го хваща за ръка в тъмното и да го дърпа напред, за да не изостава. Изруга под нос, когато при едно такова дърпане стъпи в канавка и нещо меко и студено полепна между пръстите на краката му. Надяваше се да е просто някой гниещ плод, но предпочете да не спира, за да провери.

Само веднъж съгледвачът отпред се върна да поведе групата по друг път. Темуге се надяваше войниците да са се прибрали в топлите си казарми, вместо да мръзнат и да се мокрят до кости като него.

Накрая Чен Юй спря задъханите си хора в сянката на градската стена. Темуге я виждаше като грамада от още по-плътен мрак. От другата й страна беше познатият му свят и той усети чувството за сигурност, което тя вдъхваше на града. Подобна стена беше свършила добра работа на краля на Си Ся в Инчуан. Всички воини на Чингис не успяха да пробият дупка в това нещо. Стената се губеше в далечината, извисявайки се над широката улица с къщи, големи като дома на Чен Юй. Тези обаче не бяха скрити в бедняшките квартали, а се ширеха самодоволно и от тях се носеше аромат на цъфнали градини. В тази част дори улиците бяха разположени по различен начин. Сега тичаха през правоъгълни острови, отделени един с друг от пресечки. Темуге се мъчеше да си поеме дъх. Почти се задави, но Хазар го тупна по гърба. Брат му изглеждаше така, сякаш беше излязъл на вечерна разходка.