Господари на лъка

— И ще постъпи мъдро, Лиан. Кажи му, че ще отсъстваш известно време. Да кажем, че тръгваш да търсиш нови мраморни кариери или нещо подобно. Измисли каквото си искаш, но не позволявай да заподозре нещо. Напомни му, че дълговете на баща му са негови, докато те няма, и му обясни, че трябва да плаща такса на гилдията, ако иска да продължи да работи. Не искам лично да му напомням.

— Смятай го за сторено — отвърна Лиан. Темуге забеляза, че по челото на зидаря избиват капчици пот. Човекът събра целия си кураж, за да зададе въпроса:

— Същото ще кажа на жена си и на децата, но може ли да знам каква е истината?

Чен Юй сви рамене и наклони глава на една страна.

— Това ще промени ли нещо, Лиан?

— Не, господарю. Съжалявам…

— Няма значение. Ще съпроводиш тези мои приятели извън града. Те се нуждаят от знанията ти, Лиан. Вземи си инструментите и когато приключиш, ще се погрижа да бъдеш награден.

Зидарят кимна нещастно и Чен Юй рязко се изправи.

— Говори с любимите си хора, Лиан, и после ела с мен.

Зидарят ги остави сами и изчезна в мрака на къщата. Групата се отпусна мъничко, Хазар отиде до една копринена завеса и избърса в нея дъжда от лицето и косата си. Темуге чу далечен плач на дете — явно домакинът предаваше новината на близките си.

— Не знам как бихме се справили, ако не беше твоята помощ — обърна се Хо Са към Чен Юй.

Майсторът на гилдията се усмихна леко.

— Щяхте да се блъскате из града ми, докато войниците не ви хванат. Може би щях да ида да гледам как бесят или набиват на кол чуждоземните шпиони. Боговете са капризни и непостоянни, но този път бяха с вас.

— Замислял ли си се как ще ни изкараш от града? — попита Темуге.

Преди Чен Юй да успее да отговори, Лиан отново се появи. Очите му бяха зачервени, но той стоеше решително и явно бе преодолял страха си. Беше облякъл тежко, намазано с восък наметало, за да се предпази от дъжда, а през рамото му бе преметната кожена чанта, която притискаше така, сякаш тя го успокояваше.

— Взех инструментите си — каза той на Чен Юй. — Готов съм.

Излязоха от къщата и Чен Юй отново изпрати един от хората си напред да следи за евентуални патрули. Дъждът беше отслабнал и за миг Темуге зърна северната звезда между облаците. Чен Юй не им беше обяснил нищо, но вървяха на запад по една успоредна на стената улица и на Темуге не му оставаше друго, освен да подтичва заедно с останалите.

От мрака пред тях се чу вик и всички замръзнаха.

— Скрийте оръжията — изсъска Чен Юй. Темуге преглътна нервно, когато чу стъпките по паважа. Зачакаха да се появи съгледвачът отпред, но вместо това се разнесе тракане на подковани сандали и Чен Юй бързо се огледа, търсейки възможни пътища за бягство.

— Не мърдайте — рязко заповяда нечий глас от мрака. Темуге беше достатъчно близо, за да види как Чен Юй се намръщва.

Бяха шестима войници в люспести брони, водени от мъж, който носеше шлем с твърди пера. Темуге мислено изстена, щом видя арбалетите в ръцете им. Хората на Чен Юй почти нямаха шанс да си пробият с бой път между тях. Усети как паниката се надига като киселина в гърлото му и без да мисли, заотстъпва назад. Спря го желязната хватка на Хазар.

— Къде е капитанът ви? — настоятелно запита Чен Юй. — Луджан може да гарантира за мен.

Видя, че водят неговия човек за шала на шията му. Мъжът се съпротивляваше, но Чен Юй не погледна към него.

Офицерът с перата се намръщи и пристъпи напред пред хората си.

— Тази нощ Луджан не е дежурен. Каква работа имате, че тичате из улиците в тъмното?

— Луджан ще ви обясни — каза Чен Юй и нервно облиза устни. — Каза ми, че ако спомена името му, ще ни оставите да продължим.

Офицерът погледна назад към злочестия пленник, държан за врата.

— Не съм чувал такова нещо. Ще дойдете в казармата и ще го питаме.

Чен Юй въздъхна.

— Не. Не, няма да дойдем — каза той. Хвърли се напред с нож в ръката и го заби в гърлото на офицера, който падна със задавен вик. Войниците зад него моментално стреляха с арбалетите си в групата. Някой изкрещя и в следващия миг хората на Чен Юй се озоваха до тях, размахвайки оръжия.

Хазар извади меча, който му бяха дали, и изрева с пълни гърди. Най-близкият войник изненадано отстъпи назад и той го повали на земята с удар в лицето. От сблъсъка войникът рухна и Хазар се хвърли напред като фурия, използвайки лакти, крака, глава — всичко, с което можеше да свали врага на земята. Онези, които бяха изстреляли стрелите си, можеха само да вдигнат арбалетите, за да се предпазят. Мечът на Хазар направи едно от оръжията на парчета, преди ръбът му да се забие във врата на войника. В тъмното се движеше между тях като вятър, ритна едно незащитено коляно и усети как то се чупи. Войниците бяха тромави в броните си, Хазар беше много по-бърз, носеше се около тях и усещаше всяка заплаха, преди да го доближи. Усети как някой го сграбчва откъм гърба и задържа дясната му ръка. Направи рязко движение с глава, нанесе удар с лакти и бе награден с болезнен стон, когато нападателят му се свлече на земята.