Господари на лъка

— Прибират ги вечер — отвърна Лиан. — Лесно бих могъл да разбия катинарите, но ще се забавим.

— И въжето ще свърши работа. Вземи това и ни покажи какво да правим.

Зидарят остави инструментите си и се закатери, като сумтеше от усилието. Трудно беше да преценят височината в тъмното, но на взиращия се нагоре Темуге стената изглеждаше огромна. Той стисна юмруци в мрака. Отчаяно му се искаше да не се посрами отново пред Хазар. Трябваше да я изкатери. Мисълта, че го вдигат като чувал, беше прекалено ужасна.

Хо Са и Хазар се изкачиха заедно, макар че Хазар погледна към Темуге, преди да тръгне. Несъмнено се притесняваше, че слабият му брат ще се подхлъзне и ще се стовари върху Чен Юй като някакво божествено възмездие. Темуге го изгледа свирепо, Хазар се усмихна и въпреки че беше ранен, се закатери като плъх, от което упражнението изглеждаше съвсем лесно.

— Вие ще чакате тук — промърмори Чен Юй на хората си. — Ще се кача с тях и ще се върна, щом се спуснат от другата страна. Някой трябва да издърпа въжетата.

Подаде дебелото въже на Темуге и загледа как младежът започна да се катери, като се набираше с треперещи ръце. Поклати раздразнено глава.

— Гледай да не паднеш, боязливецо — каза той. Дребният мъж се изкатери бързо и остави Темуге да се трепе самичък в тъмното. Ръцете му горяха и потта влизаше в очите му, но той се насили да продължи нагоре по грубия камък, увиснал над мъжете долу. Най-отгоре беше тъмно и Темуге едва не се изпусна от изненада, когато нечии силни ръце го сграбчиха и го изтеглиха на върха.

Остана да лежи задъхан. Останалите не му обръщаха внимание и той изпита невероятно облекчение. Сърцето му биеше като обезумяло, докато стояха и гледаха назад към града. Долу кошниците за натрошени камъни бяха срязани и те бързо издърпаха въжетата и ги прехвърлиха от другата страна.

В горната част стената беше широка десет стъпки. Лиан изруга под нос, когато видя, че от външната страна въжетата не стигат до земята.

— Накрая ще се наложи да скочим. Да се надяваме, че никой няма да си потроши крак — каза той.

Оставаше да издърпат последното въже, на което бяха завързани инструментите на Лиан, лъкът на Хазар и трите прости меча. Лиан го спусна от другата страна и зачака Чен Юй да даде заповед.

— Тръгвайте — каза Чен Юй. — Ще се наложи да вървите пеш, освен ако не намерите откъде да купите мулета.

— Няма да яздя муле — незабавно се обади Хазар. — В тази страна няма ли понита, които да си заслужава да откраднем?

— Твърде рисковано е. Твоите хора са на север, освен ако не смятате да се връщате през Си Ся. Разстоянието е само неколкостотин ли, но на всеки път и проход има имперски гарнизони. Най-добре е да тръгнете на запад покрай планините и да пътувате само нощем.

— Ще видим — рече Хазар. — Сбогом, дребни крадецо. Няма да забравя как ни помогна.

Приклекна при отсрещната страна, после се пусна и увисна на лакти, преди да хване люлеещото се въже: Хо Са го последва, като едва кимна на Чен Юй. Темуге също щеше да тръгне без да каже дума, но дребният мъж постави ръка на рамото му.

— Ханът ти получи това, което искаше. Очаквам да спази обещанията, направени от негово име.

Темуге кимна енергично. Изобщо не го беше грижа дали Чингис ще превърне Баотоу в купчина пепелища, или ще го запази.

— Разбира се — рече той. — Ние сме хора на честта.

Чен Юй го гледаше как се спуска надолу, непохватно и тромаво, както се беше изкачвал. Когато остана сам на стената, водачът на Синята гилдия въздъхна. Нямаше вяра на Темуге с играещите му очи и явната му страхливост. У Хазар бе почувствал сродна душа — монголският воин беше безжалостен мъж, но Чен се надяваше той да има неговото чувство за чест и дълг. Сви рамене и се обърна към града. Не можеше да бъде сигурен. Тръпката на комара не му беше по вкуса и той не разбираше запалените играчи.

— Плочките летят — промърмори той. — Кой знае къде ще паднат?

На десетия ден четиримата бяха потънали в прах и с набити крака. Непривикналият към ходенето Хазар окуця и настроението му се развали. Щом се оказа далеч от Чен Юй, Лиан зададе само няколко въпроса и потъна в мрачно мълчание. Вървеше с пакета инструменти през рамо и макар да не отказваше зайците, които Хазар убиваше с лъка си, нито веднъж не направи опит да се включи в разговорите, докато останалите планираха пътя си. Пронизващият вятър ги принуждаваше да вървят с ръка върху дрехите, за да не се развяват.

Хазар искаше да тръгнат по най-краткия път на север. Темуге възрази без резултат, но Хо Са разубеди воина с описанията на дзинските крепости и стената, която пазеше империята от нашественици. Макари да бе разрушена на места, по нея все още имаше достатъчно стражи, за да представляват опасност за четирима души. Единственият безопасен път беше на запад по брега на Жълтата река, докато стигнат планините между Си Ся и пустинята Гоби.