Господари на лъка

— Един от вас е убил момче от урианхаите. Нека си признае и само той ще умре. Не го ли стори, ще отнема живота на всички ви.

Изтегли бавно бащиния си меч, за да могат да чуят звука. Усещаше как в тъмнината около светлия кръг се събира растяща тълпа, станала от сън да наблюдава как той раздава правосъдие. Нямаше да ги разочарова. Чингис застана над най-младия от братята и вдигна меча, сякаш бе лек като перце.

— Аз мога да разбера кой е, господарю — тихо се обади Кокчу от тъмното. Братята вдигнаха глави и шаманът излезе в светлината на лампите. Очите му бяха ужасни. — Достатъчно е само да положа ръка върху главите им и ще разбера кой ти трябва.

Братята видимо трепереха, когато Чингис кимна и прибра меча в ножницата.

— Кажи си заклинанията, шамане. Момчето беше разкъсано. Разбери кой го е сторил.

Кокчу се поклони ниско и застана пред братята. Те не посмяха да го погледнат, но замръзналите им физиономии бяха напрегнати и трепереха.

Чингис гледаше като омагьосан как Кокчу докосва леко главата на първия и затваря очи. Думите на шаманския език бликнаха в звучен поток. Един от братята рязко се дръпна и едва не падна, а после с мъка се изправи.

Когато Кокчу вдигна глава, първият брат се олюля, замаян и пребледнял. Тълпата се бе увеличила и стотици мърмореха в тъмното. Кокчу отиде до втория, пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Момчето… — каза той. — Момчето е видяло… — Стоеше абсолютно неподвижно, а лагерът го гледаше със затаен дъх. Накрая Кокчу се отърси, сякаш се освобождаваше от тежък товар. — Един от тези хора е предател, господарю. Видях го. Видях лицето му. Убил е момчето, за да му попречи да каже какво е видяло.

С една рязка крачка Кокчу пристъпи към четвъртия в редицата — най-големия брат. Ръката му се стрелна напред и пръстите му зашаваха като кости в черната коса на мъжа.

— Не съм го убил! — изкрещя братът, като се мъчеше да се освободи.

— Ако лъжеш, духовете ще отнесат душата ти — изсъска Кокчу в изпълнената с потрес тишина. — А сега излъжи отново и покажи на хана каква е участта на предателите и убийците.

По лицето на воина се изписа ужас.

— Не съм убивал момчето, кълна се! — извика той. Внезапно се загърчи под тежката ръка на Кокчу и тълпата нададе уплашен вик. Хората гледаха с ужас как очите на човека се завъртат в черепа и челюстта му увисва. Той падна на една страна, откъсна се от ужасната хватка и се загърчи. Мехурът му не издържа и изпусна силна струя димяща урина върху замръзналата трева.

Кокчу стоеше и гледаше. Мъжът остана да лежи неподвижен, а бялото на очите му блестеше на светлината на лампите. Тишината беше невероятна и изпълваше целия лагер. Единствено Чингис можеше да я наруши, но дори той трябваше да събере сили, за да преодолее обхваналия го ужас.

— Срежете вървите на останалите — нареди той. — Смъртта на момчето е отмъстена.

Кокчу се поклони, а Чингис махна на тълпата да се прибере в герите си и да очаква със страх изгрева на слънцето.

15.

Камбаните звъняха тревожно из Баотоу, докато бегълците бързаха в нощта след Лиан. Дори тъмнината се разкъсваше на места тъй като жителите се събуждаха и палеха лампи на всяка порта. Малката група тичаше през островчета от светлина, в които дъждовните капки приличаха на златни люспици, а после отново се озоваваше в мрака.

Войниците не ги забелязаха, макар че се намираха съвсем наблизо. Лиан явно познаваше добре района и без никакво колебание избираше алеите зад домовете на богаташите. По-голямата част от войниците се въртяха около портите, но постепенно напредваха към центъра на града и стягаха обръча около убийците на своите другари.

Темуге се задъхваше немощно и с мъка продължаваше напред. Движеха се покрай стената, но от време на време Лиан се отдалечаваше от нея, за да избегне някой открит двор или кръстовище. Хазар бягаше с големи скокове покрай него и се оглеждаше за войници. След битката се усмихваше всеки път, щом Темуге го погледнеше, но младежът подозираше, че това е усмивката на идиот, неспособен да си представи последиците, ако бъде заловен. Собственото му въображение беше достатъчно брутално и за двамата и сърцето на Темуге се свиваше всеки път, щом си представеше как в плътта му се забива горещо желязо.

Лиан спря до стената. Суетенето на войниците остана назад, но предупредителните камбани бяха събудили хората и сега някои страхливо надничаха през открехнатите врати към бягащата група.

Лиан се обърна към останалите, като дишаше тежко:

— Тази част на стената се поправя. Можем да се изкачим по въжетата за кошниците. Няма да намерим друг изход от Баотоу до сутринта.

— Покажи ми — каза Чен Юй. Лиан се озърна към бледите лица, които ги наблюдаваха от всеки прозорец наоколо. Преглътна нервно, кимна и ги поведе към мястото, където можеха да докоснат старите камъни на градската стена.

Въжетата лежаха навити в мрака и бегълците различиха дундестите очертания на меките кошници, с които работниците качваха натрошените камъни, за да ги изсипят в сърцевината на стената. Три от въжетата бяха опънати. Чен Юй хвана едното и възкликна доволно:

— Добра работа, Лиан. Няма ли стълби?