Господари на лъка

Темуге изкрещя, щом един от войниците се сблъска с него. Размаха хаотично собствения си меч, останал без сили от обзелия го ужас. Някъде зазвъня камбана. Докато умът му регистрираше звука, усети, че някой го вдига. Изкрещя отново и замълча едва когато Хо Са го зашлеви.

— Ставай. Всичко свърши — рязко му каза смутеният Хо Са. Темуге се вкопчи в ръката му, изправи се и зяпна към Хазар, заобиколен от разбити тела.

— На това ли му викаш войници, Чен Юй? — каза той. — Движат се като болни овце.

Чен Юй стоеше поразен, а Хазар небрежно опря меча си в гърдите на един, който все още мърдаше, и натисна с цялата си тежест. Не можеше да възприеме скоростта, с която се беше движил монголският воин. Чен Юй бе подбрал стражите си заради уменията им, но пред Хазар те изглеждаха като прости селяни. Изведнъж му се прииска да защити войниците в града си, колкото и да ги мразеше.

— Тук има общо шест градски казарми, във всяка от тях има по петстотин или повече подобни болни овце — отвърна той. — Винаги са били достатъчно.

Хазар побутна с крак едно от телата.

— Моите хора живи ще ги изядат — рече той. Трепна и докосна ключицата си. Пръстите му се окървавиха, но кръвта бързо беше отмита от дъжда.

— Ранен си — каза Темуге.

— Прекалено много съм свикнал да се бия с броня, братко. Оставих се да ме ударят. — Раздразнен, Хазар срита търкалящия се пред него офицерски шлем и той задрънча по паважа.

Двама от хората на Чен Юй висяха безжизнени между останалите и кръвта им се стичаше в локвите. Чен Юй ги огледа и пръстите му докоснаха стрелите, стърчащи от гърдите им. Мислеше бързо, плановете му се бяха осуетили.

— Никой не може да избегне колелото на кармата — каза той. — Оставете ги тук, за да ги намерят. Имперските офицери ще имат нужда от трупове, които да покажат на тълпата утре.

Пуснаха двамата мъртъвци и те се проснаха на камъните. Темуге видя, че и други бяха ранени и дишаха тежко като слънчасали кучета. Чен Юй се обърна към него. Гневът му се бе превърнал в презрение.

— Засега си в безопасност, уплашени момко, но те ще обърнат наопаки целия град, за да ни намерят. Ако не ви изведа още сега, ще си останете тук до пролетта.

Бузите на Темуге пламнаха от срам. Цялата група се взираше в него и Хазар извърна поглед. Чен Юй прибра меча си и се затича в тръс. Контрабандистът отново бе оцелял в кървава схватка и за пореден път беше пред останалите.

Западната порта беше по-малка от онази, през която бяха влезли. Темуге изпадна в отчаяние, когато видя светлина и чу викове. Който и да беше заудрял камбаната, войниците вече бяха на крак и Чен Юй с мъка успяваше да ги укрива. Насочи се към една тъмна постройка недалеч от портата и заблъска вратата, за да го пуснат. Темуге чу дрънчене на доспехи, вратата се отвори, всички се изсипаха вътре и бързо я затвориха след себе си.

— Сложи хора на най-високите прозорци — нареди Чен Юй на човека, който им беше отворил. — Кажи им да съобщават всичко, което видят.

Изруга полугласно и Темуге не посмя да го заговори. Зловещият разрез на ключицата на Хазар го изтръгна от паниката и той поиска от хората на Чен Юй игла и конец от котешки черва. Брат му само изсумтяваше от време на време, докато младежът зашиваше кожата. Кръвта и дъждът бяха промили раната и Темуге предполагаше, че тя няма да загнои. Работата му помогна да успокои сърцето си и да забрави за малко, че в същия този момент ги издирват под дърво и камък.

Един от хората горе зашепна, наведен над перилата:

— Портата е затворена и барикадирана. Виждам около стотина войници, макар че повечето са тръгнали нанякъде. Трийсет охраняват портата.

— Арбалети? — попита Чен Юй и погледна нагоре.

— Двайсет, ако не и повече.

— Значи сме в капан. Ще претърсят целия град.

Обърна се към Темуге:

— Вече не мога да ви помагам. Открият ли ме, ще ме убият и Синята гилдия ще се сдобие с нов водач. Трябва да ви оставя тук.

Зидарят Лиан не се бе сражавал с останалите, а се беше скрил в една канавка още в началото на битката. Гласът му избоботи в напрегнатата тишина.

— Знам как да излезем — рече той. — Стига да нямате нищо против да поизцапате ръцете си.

— Войници на улицата! — изсъска мъжът отгоре. — Чукат по вратите и претърсват къщите.

— Казвай бързо, Лиан — подкани го Чен Юй. — Пипнат ли ни, и на теб няма да ти се размине.

Зидарят мрачно кимна.

— Да тръгваме. Не е много далеч.

Пълните с овча лой лампи горяха, съскаха и хвърляха слаба жълта светлина, когато Чингис застана пред шестимата коленичили мъже. Ръцете им бяха завързани отзад. Бяха надянали студените физиономии, сякаш ужасът от хана не ги ядеше отвътре. Чингис закрачи напред-назад покрай редицата. Вдигнаха го от леглото на Чакахай и сега беше бесен, въпреки че позна гласа на Хаджиун, който го викаше в тъмното.

Шестимата бяха братя. Най-младият беше почти дете, а големите — вече зрели мъже с жени и свои деца.

— Всички вие положихте клетва пред мен — рязко рече Чингис.

Гневът му се разпали и му идеше да вземе главите и на шестимата.