Господари на лъка

Двамата от ариергарда бързо ги настигнаха и поклатиха глави. Не бяха ги проследили. Чен Юй не спря за почивка и им нареди да се скрият, а самият той отиде до затворената порта. Погледът му се спря върху Темуге, който стоеше, опрял ръце на коленете си. Наведе се към него и заговори в ухото му:

— Там има стражи. Ще събудят началника си и аз ще говоря с него. Не отправяй заплахи в моя град, монголецо. Собственикът ще се изнерви, ако види чужденци в дома си в такъв късен час, а аз не искам да се стига до вадене на оръжия.

Чен Юй приглади с ръце черната си роба и приближи портата. Двама от хората му го придружаваха, а останалите се скриха в сенките, където не можеха да ги видят. Хазар хвана Темуге за ръкава и го замъкна със себе си, преди да успее да протестира.

Самият Чен Юй потропа на портата и Темуге видя върху лицето му да пада жълта светлина, когато в дървото се отвори малко квадратно прозорче.

— Кажи на началника си, че има посетител по държавни дела — с твърд тон каза Чен Юй. — Събуди го, ако спи.

Темуге не успя да чуе отговора, но сякаш цяла вечност по-късно прозорчето се отвори отново и в него се появи друго лице.

— Не те познавам — ясно каза мъжът.

Чен Юй стоеше абсолютно неподвижно.

— Но Синята гилдия те познава, Лиан. Днес дълговете ти ще бъдат изплатени.

Портата бързо се отвори, но Чен Юй не прекрачи прага.

— Ако вътре чакат арбалетчици, това ще бъде последната ти нощ, Лиан. Водя хора със себе си, но само защото улиците са опасни. Не се паникьосвай и всичко ще бъде наред.

С треперещ глас невидимият мъж промърмори нещо в отговор. Чак тогава Чен Юй се обърна към останалите и им направи знак да го последват.

Темуге видя страха у човека, когото бяха измъкнали от леглото. Лиан беше широкоплещест почти колкото Хазар, но видимо трепереше и погледът му бе сведен надолу, докато Чен Юй влизаше в дома му.

На входа имаше само един страж и той също се стараеше да не ги гледа. Темуге усети как самоувереността му расте и се огледа веднага щом портата се затвори. Тичането в дъжда и мрака бе свършило, а сервилният начин, по който реагира майсторът зидар на Баотоу, му беше харесал.

Лиан стоеше зашеметен пред Чен Юй с разрошена от съня коса.

— Ще наредя да приготвят храна и напитки — промърмори той, но Чен Юй поклати глава.

— Не е необходимо. Да идем някъде, където ще можем да поговорим насаме.

Чен Юй огледа двора на къщата. Главният зидар явно живееше добре под властта на императора. Освен с поправката на стената той бе натоварен с построяването на три казарми и игрището в сърцето на Императорския квартал. Собственият му дом беше прост и елегантен. Погледът на Чен Юй се спря върху единствения страж и забеляза, че мъжът стои прекалено близо до висящата от една греда камбана.

— Не си и помисляй да викаш войниците, Лиан. Кажи му да се дръпне от оная камбана или ще реша, че не ми вярваш.

Зидарят кимна на стража, който видимо трепна и се премести по-близо до къщата. Дъждът се засили и заплющя в малкия двор. От внезапния студ зидарят като че ли дойде на себе си. Поведе ги в къщата и се помъчи да скрие страха си, като се зае да запали лампите. Темуге забеляза, че ръката му трепереше, докато поднасяше свещицата към фитилите — повече, отколкото бяха необходими, сякаш силната светлина можеше да прогони ужаса.

Чен Юй се настани на един твърд диван и зачака домакина да свърши със суетенето си из стаята. Хазар, Хо Са и Темуге стояха един до друг, загледани с мълчаливо възхищение в сцената. Хората на Чен Юй заеха позиции зад господаря си и Темуге видя как погледът на зидаря се стрелка към тях и забелязва скритата заплаха.

Накрая вече нямаше с какво да се бави. Седна срещу Чен Юй и скръсти ръце, за да скрие треперенето им.

— Платих си лептата на гилдията — каза Лиан. — Недостатъчна ли беше?

— Не — отвърна Чен Юй. Избърса дъждовната вода от лицето си, прекара пръсти през косата си и върху дървения под паднаха капки. Погледът на Лиан ги проследи. — Не това ме води при теб.

Преди Чен Юй да успее да продължи, Лиан заговори отново, явно неспособен да се овладее:

— Значи са работниците? Използвах всички налични хора, но двама от онези, които ми прати ти, не искаха да работят. Останалите се оплакваха, че ги носят на гърбовете си. Смятах утре сутринта да ги освободя, но ако желаеш да останат…

Чен Юй приличаше на мраморна статуя, докато изучаваше майстора зидар.

— Те са синове на приятели. Ще останат, но не затова съм тук.

Зидарят се сви на мястото си.

— В такъв случай не разбирам — каза той.

— Имаш ли човек, който може да поеме работата по поддръжката на стената?

— Собственият ми син, господарю.

Чен Юй остана абсолютно неподвижен, докато зидарят не вдигна очи към него.

— Не съм господар, Лиан. Аз съм приятел, който трябва да те помоли за услуга.

— Каквото кажеш — отвърна Лиан и се напрегна в очакване на най-лошото.

Чен Юй кимна удовлетворено.

— Ще извикаш сина си и ще му кажеш, че трябва да поеме работата за година, а може би и две. Чувал съм добри отзиви за него.

— Той е чудесен син — незабавно се съгласи Лиан. — Ще послуша баща си.