Господари на лъка

Привечер Хазар, Хо Са и Темуге приеха предложението да поспят няколко часа преди дългата нощ и се оттеглиха в стаите си. Чен Юй се нуждаеше само от няколко часа почивка още от времето, когато бе бягал от войниците из уличките на Баотоу — толкова отдавна, сякаш е било в някакъв друг живот. Седна с Кишан и двама от стражите си и разговаряха тихо, докато местеха плочките от слонова кост по дъската за маджонг. Кишан дълго време мълчаливо потракваше с плочките в ръката си. Познаваше Чен Юй от почти десет години и бе свидетел как разцъфтява безскрупулната му жажда за власт. Дребният мъж беше смазал трима други водачи на престъпни банди в града и не преувеличаваше, когато каза на Хазар, че в Баотоу не се случва нищо, което да не достигне до ушите му.

Кишан постави една плочка и се загледа как ръката на Чен Юй се колебае върху нея. Човекът, когото вече наричаше приятел, явно беше разсеян и мислите му бяха някъде другаде. Запита се дали да не вдигне залога и да изчисти още малко от дълга си. Реши да не го прави — спомни си други игри, в които Чен Юй го беше подлъгал точно по същия начин, а после бе победил.

Чен Юй взе друга плочка и играта продължи по реда си. Единият от стражите обяви „пун“ и Кишан изруга под нос.

Когато стражът показа трите еднакви плочки, Чен Юй остави своите.

— За днес стига. Ставаш все по-добър, хан, но те зове дългът при портата.

Двамата стражи станаха и се поклониха. Измъкнати от най-лошите коптори на града, те бяха верни на човека, който управляваше гилдията. Кишан остана — усещаше, че Чен Юй иска да поговори с него.

— Мислиш за чужденците — каза той, докато събираше плочките на масата.

Чен Юй кимна, загледан в мрака навън.

— Странни хора са, Кишан. Казах ти го й преди. Взех ги да пазят коприната, когато трима от хората ми се разболяха. Може би прадедите са ме напътствали. — Въздъхна и уморено разтърка очи. — Видя ли как Хазар си отбелязваше разположението на стражите? Очите му не спираха нито за миг. На лодката си помислих, че никога не съм го виждал да се отпуска, но пък и ти си същият. Може би целият ви народ е такъв.

Кишан сви рамене.

— Животът е борба, господарю. Нали и будистите вярват в същото? В родните ми степи слабите умират бързо. Винаги е било така.

— Никога не бях виждал някой да стреля толкова добре с лък. Беше почти съвсем тъмно, лодката се клатеше, а той уби безпогрешно шест души. Всички твои сънародници ли са толкова умели?

Кишан намери работа за ръцете си и се зае да прибира плочките за маджонг в кожената им кутия.

— Аз не, но уйгурите ценят образованието и търговията повече от останалите племена. Вълците са известни със свирепостта си. — Млъкна и ръцете му замръзнаха. — Почти не мога да повярвам, че племената са се обединили под един мъж, един хан. Той трябва да е необикновен човек.

Закопча кутията и се облегна назад. Искаше му се да пийне нещо и да успокои стомаха си, но Чен Юй никога не позволяваше да се пие алкохол, когато нощта изискваше ясни глави.

— Ще приветстваш ли сънародниците ми, когато дойдат пред стените? — тихо попита Кишан. Усети погледа на Чен Юй върху себе си, но не вдигна поглед от скръстените си ръце.

— Мислиш, че съм предал града ли? — попита Чен Юй.

Кишан вдигна очи и видя мрачния гняв на човека, на когото бе започнал да се доверява през годините.

— Всичко това е съвсем ново. Може би този нов хан ще бъде унищожен от имперските армии и неговите съюзници ще ги сполети същата участ. Замислял ли си се за това?

Чен Юй изсумтя.

— Разбира се, но живях прекалено дълго с крак на врата, Кишан. Тази къща, робите ми, всички, които ме следват, представляват само това, което императорските министри са пропуснали благодарение на мързела и корупцията си. Ние не сме достойни за тяхното внимание, подобно на плъховете в складовете им. От време на време пращат някого да даде пример и той обесва неколкостотин души. Понякога дори хващат хора, които са ценни за мен. Или които обичам.

Чен Юй говореше с каменно изражение и Кишан знаеше, че мисли за своя син, който бе още момче, когато преди две години попадна в един трал на пристанището. Чен Юй лично бе свалил тялото му от мрежата.

— Но пожарът не знае кого изгаря — рече Кишан. — Каниш пламъците в дома си, в своя град. Кой знае как ще приключи всичко това?

Чен Юй не отговори. Също като Кишан той много добре знаеше, че може да уреди тримата чужденци да изчезнат тихомълком. В Жълтата река непрекъснато откриваха голи подути трупове. Никога нямаше да се разбере, че той е виновник за смъртта им. Но нещо у Хазар бе събудило жаждата му за мъст, погребана онази сутрин, когато носеше безжизненото тяло на сина си.

— Нека сънародниците ти дойдат със своите лъкове и коне. Съдя за тях повече по теб, отколкото по обещанията на хора, които не познавам. От колко време работиш за мен?

— От девет години, господарю — отвърна Кишан.

— И си останал честен към мен в изплащането на дълга си. Колко пъти ти се е отваряла възможност да избягаш и да се върнеш при твоите хора?

— Три пъти — призна си Кишан. — На три пъти ми е хрумвало, че ще мога да се измъкна, преди да разбереш.