Господари на лъка

— Кралят те даде на нас за една година. Минали са по-малко от четири месеца и може би след още два ще стигнем до планините. Ще си ни нужен да превеждаш на зидаря и да учиш монаха на нашия език. Да не си мислеше, че ще те оставя да си вървиш? Признай си! — Хазар явно остана доволен от горчивото изражение на Хо Са. — Връщаме се в степите, Хо Са. Ще нападнем няколко хълма с онова, на което ни научи зидарят, а когато се подготвим, ще тръгнем на война. Нищо чудно да се окаже, че си ни от голяма полза; тогава ще поискаме от краля да те остави за още година-две. Мисля, че няма да е лошо да приспадне цената ти от данъка.

— Правиш го, за да ме измъчваш — озъби се Хо Са.

Хазар се засмя.

— Може би мъничко, но ти си боец и познаваш Дзин. Ще се нуждаем от теб, когато тръгнем срещу тях.

Хо Са изгледа свирепо Хазар. Монголският воин го тупна радостно по крака и се обърна:

— Трябва да се запасим с вода от каналите — извика през рамо той. — После ни очакват пустинята и домът с жените и плячката. Какво повече може да иска човек? Хо Са, ще ти намеря някоя вдовица, която да те топли. Правя ти услуга, стига да имаш очи да я видиш.

Хазар отново яхна понито си и го насочи към Темуге, който се качваше на седлото с помощта на Лиан. Наведе се към брат си.

— Степите ни зоват, братко. Усещаш ли?

— Усещам — отвърна Темуге. Наистина му се искаше да се върне при племената, макар и само защото вече разбираше по-добре какво могат да спечелят за себе си. Докато брат му мечтаеше за войни и грабежи, Темуге виждаше във въображението си градове и цялата красота и власт, която вървеше с тях.

Втора част

1211 г.

Син-Вей

(Небесен ствол от метал. Земен клон на Овцата.)

Династия Дзин: император Вей

16.

Чингис стоеше, облечен в пълни доспехи, и наблюдаваше разрушаването на Линхъ. Оризищата бяха превърнати в кишава кафява кал на дузина мили във всяка посока, щом войската му обсади града. Знамето с деветте конски опашки висеше отпуснато в неподвижния въздух, а лъчите на залязващото слънце падаха върху хората, които беше довел на това място.

Дружинниците бяха подредени от двете му страни в очакване на заповед и конете им нетърпеливо риеха земята с копита. До него стоеше слуга и държеше за поводите червеникавокафявата му кобила, но ханът все още не беше готов да я възседне.

Недалеч се издигаше шатра от кървавочервено платно. Войската му беше смазала всякаква съпротива в радиус от петдесет мили. Остана недокоснат единствено градът, също както навремето Инчуан, който бе подслонил краля на Си Ся. Гарнизонните и крайпътните постове бяха опразнени — дзинските войници бяха отстъпили пред множеството, срещу което нямаха никакви шансове. Те понесоха със себе си страха от нашествениците и територията под дзински контрол бързо намаляваше, оставяйки градовете оголени и беззащитни. Дори голямата стена не се оказа пречка за катапултите и стълбите на народа му. Чингис доволно беше гледал как огромни части от нея се превръщаха в купища руини сред упражненията с новите военни машини. Хората му бяха помели защитниците, докъдето успяха да стигнат, и злобно изгаряха дървените им постове. Дзинците не можеха да ги спрат. Оставаше им само да бягат или да бъдат унищожени.

Разплата щеше да има, сигурен беше — когато се появеше военачалник, способен да командва дзинците, или когато племената стигнеха до самия Йенкин. Но нямаше да е днес.

Самба бе паднал за седем дни, а Вуюан гореше на третия. Чингис гледаше как изстрелваните от катапултите камъни откъртват парчета от стените на Линхъ и се усмихна доволно. Строителят, когото бяха довели братята му, им беше показал нов начин за водене на война и високите стени вече не можеха да ги спрат. За двете изминали години хората му бяха построили катапулти и бяха научили тайните и слабите места на дзинските укрепления. Синовете му растяха високи и силни и най-големият скоро щеше да стане мъж. Това беше достатъчно. Беше се върнал при враговете на народа си и бе обучен добре.