Господари на лъка

Чу как вятърът поде виковете на ранените и несъзнателно потупа лакираните плочки на бедрото си. Стената се срути на още две места. Една каменна кула рухна и изхвърли много стрелци почти в краката на ликуващите войници на Субодай. Стените на Линхъ заприличаха на разкъсана палатка и Чингис разбра, че на града не му остава още много. Приготвиха стълбите на колела и екипите на катапултите най-сетне спряха да се трудят, изтощени и тържествуващи.

Вълнението нарасна, когато Младите вълци на Субодай се изсипаха върху защитниците. Бледосивите камъни потъмняха от телата им. Отдолу прикриваха атаката най-добрите стрелци — мъже, способни да улучат яйце от сто крачки разстояние. Дзинските войници, които се показваха на стената, падаха в миг, целите покрити с трептящи стрели.

Чингис кимна отсечено и взе поводите на кобилата си. Животното усети настроението му и изпръхтя. Той се огледа и видя спокойните лица на дружинниците си и редиците и колоните в огромния кръг около града. Беше отделил войски във войската, така че всеки от военачалниците му командваше по един туман7 от десет хиляди души и действаше самостоятелно. Арслан не се виждаше от другата страна на Линхъ, но Чингис различи конската опашка на Джелме, която леко потрепваше на вятъра. Слънчевите лъчи ги покриваха в ожулено златно и оранжево и хвърляха дълги сенки. Чингис погледна към братята си, готови да препуснат към източната и западната порта. Хазар и Хаджиун жадуваха да нахлуят първи по улиците на Линхъ.

До него огромната фигура на Толуй, навремето дружинник на Елук, не заслужаваше и един поглед, но Чингис го видя, че е настръхнал от гордост. Старите приятели бяха наблизо и отговориха с кимане. Първата редица в колоната беше широка едва двайсет коня — мъже, наближаващи трийсетте като него самия. Духът му се приповдигна, когато ги видя готови да се хвърлят напред, взрени в града като гладни хищници.

От десетки места в Линхъ се издигаше дим като далечни буреносни облаци в степта. Чингис гледаше и чакаше, а ръцете му леко трепереха от напрежение.

— Мога ли да те благословя, велики хане? — прекъсна мислите му познат глас.

Чингис се обърна и даде знак на личния си шаман, първия сред тези, които вървяха по тъмния път. Кокчу бе захвърлил дрипите от времето, когато служеше на хана на найманите. Вече носеше роба от тъмносиня коприна, стегната със златоткан пояс. Китките му бяха стегнати в кожа, украсена с пробити дзински монети, които подрънкаха, докато движеше ръце. Чингис сведе глава безизразно и усети прохладата на овчата кръв, с която Кокчу намаза бузите му. Почувства, че внезапно се успокоява, и задържа главата си сведена, докато Кокчу припяваше молитва към майката-земя.

— Тя ще приеме кръвта, която й пратиш, господарю мой, като червен дъжд.

Чингис бавно издиша. Доставяше му удоволствие да долавя страха у мъжете около себе си. Всеки от тях беше роден воин, кален в огън и битки от първите си години, но всички прекратиха празните приказки и затвориха уста, когато Кокчу тръгна сред тях. Чингис виждаше, че страхът от шамана расте, и го използваше, за да дисциплинира племената, като чрез своето покровителство му даваше още по-голяма власт.

— Да заповядам ли да приберат червената шатра, господарю? — попита Кокчу. — Слънцето залязва и черното платнище е готово.

Чингис се замисли. Самият Кокчу беше предложил това средство за всяване на ужас в градовете на Дзин. Първия ден под стените им издигаха бяла шатра, която показваше, че никой не би могъл да ги спаси. Ако не отвореха портите до залез-слънце, на следващия ден се появяваше червената шатра — с нея Чингис даваше да се разбере, че смърт очаква всеки мъж в града. Черната шатра от третия ден означаваше смърт за всекиго зад стените — безжалостна и без изключения.

Градовете на изток щяха да научат урока и Чингис се запита дали ще се предадат по-лесно, както предвиждаше Кокчу. Шаманът знаеше как да използва страха. Чингис не можеше да позволи на хората си да грабят в предалите се градове толкова диво, както в онези, които се бяха съпротивлявали, но идеята му допадаше. Скоростта беше всичко и ако градовете падаха без бой, той щеше да се придвижва още по-бързо. Сведе почтително глава към шамана.

— Денят още не си е отишъл, Кокчу. Жените ще останат без съпрузи. Онези, които са твърде стари или грозни за нас, ще отнесат новината по-нататък и страхът ще се разпространи.

— Твоя воля, господарю — каза Кокчу с блеснали очи. Чингис усети, че и неговото съзнание се съживява. Нуждаеше се от умни мъже, ако искаше да продължи по пътя, който бе начертал във въображението си.