Господари на лъка

Императорът изтърпя благоговейните приветствия, блъскан от глъчката в негово име, която прескачаше стените. Дори просяците, робите и уличниците го приветстваха тази нощ и осветиха паянтовите си домове със скъпоценно масло. Той издържа всичко, макар понякога погледът му да ставаше отнесен и студен, докато замисляше как да смаже армията, осмелила се да навлезе в земите му.

Простолюдието не знаеше нищо за заплахата и дори продавачите на новини имаха малко информация. Император Вей се беше погрижил устите на клюкарите да бъдат затворени. Арестите им смутиха онези, които търсеха подобни услуги, но празникът премина с обичайния си жар, безумно пиене, врява и светлина. Хората в тълпата напомняха на императора за гърчещи се в труп червеи. Имперските пратеници носеха мрачни вести, но множеството празнуваше. В градовете отвъд планините бушуваха пожари.

Хоризонтът изсветляваше, когато виковете и песните по улиците най-сетне замлъкнаха и му дадоха покой. Последната от мъничките дървени лодки изчезна, отнесена от водите, и само отделни фишеци гърмяха в далечината. Император Вей седеше в покоите си и се взираше в неподвижното тъмно сърце на езерото Шонхай, заобиколено от стотици огромни къщи. Най-влиятелните от благородниците му бяха издигнали домовете си около тъмната вода, пред погледа на човека, от когото зависеше могъществото им. Можеше да назове по име всяка от благородните фамилии, които се бореха като покрити със скъпоценности оси за управлението на северната му империя.

Димът и хаосът от празника отшумяха с утринната мъгла над езерата. Пред тази древна красота му беше трудно да си представи заплахата от запад. Войната обаче наближаваше и му се искаше баща му да беше жив. Старецът бе прекарал целия си живот в смазване на най-дребното неподчинение край границите на империята и отвъд тях. Император Вей бе научил доста неща от него, но много добре усещаше новото в положението си. Вече беше изгубил градове, част от Дзин, още от времето на големия разрив, разделил империята на две преди триста години. Предшествениците му бяха живели в златен век, а той можеше само да си мечтае да възстанови империята до някогашната й слава.

Усмихна се криво при мисълта как би реагирал баща му, ако научи за монголската орда в земите си. Щеше да беснее из коридорите на двореца, да блъска изпречилите се на пътя му роби и да крещи заповеди за свикване на армията. Баща му никога не бе губил сражение и самоувереността му щеше да се предаде на всички.

Император Вей се сепна, когато някой тихо прочисти гърло зад него. Обърна се към високия прозорец и видя първия си министър, приведен в поклон до земята.

— Твое императорско величество, генерал Джи Джонг е тук, както заповяда.

— Доведи го и се погрижи да не ме безпокоят — отвърна императорът, обърна гръб на изгрева и седна. Бързо огледа покоите си, за да се увери, че всичко е на мястото си. Писалището му бе разчистено от купчината карти и книжа, лицето му с нищо не издаваше гнева му, докато очакваше човека, който щеше да го отърве от варварите. Не го напускаше мисълта за краля на Си Ся и писмото, което му беше пратил преди три години. Засрами се, щом си спомни злобните си думи и удоволствието, с което изпрати своя отговор. Кой можеше да си представи по онова време, че монголската заплаха е нещо повече от неколцина крещящи диваци? Хората му никога не се бяха страхували от тях. Дотогава винаги лесно ги бяха усмирявали. Императорът прехапа устната си отвътре, докато мислеше за бъдещето. Ако не успееше да ги победи бързо, трябваше да подкупи татарите да нападнат старите си врагове. Златото на Дзин можеше да спечели толкова битки, колкото лъкове и копия е в състояние да купи. Спомни си с топло чувство думите на баща си и за пореден път му се прииска да беше тук, за да му даде съвет.

Генерал Джи Джонг имаше впечатляващата външност и мощното телосложение на борец. Главата му беше безупречно обръсната и мазно блестеше, когато се поклони. Император Вей усети, че се изправя автоматично, когато той влезе — това му беше останало от дългите им тренировки. Ободряващо беше да види отново свирепия поглед и масивната глава, които го бяха карали да трепери като момче.

Когато Джи Джонг се изправи, императорът се убеди, че видът му е все така страховит, и отново се почувства като дете. Трябваше да положи усилия, за да задържи гласа си твърд. Един император не можеше да показва слабост.

— Идват насам, генерале. Чух докладите.

Джи Джонг претегли с поглед младия мъж с гладко лице пред себе си. Искаше му се на негово място да беше баща му. Старецът вече щеше да е взел мерки, но колелото на живота го беше отнесло и сега той трябваше да се занимава с момчето. Стисна юмруци и се изпъна неподвижно.

— Имат не повече от шейсет и пет хиляди воини, твое императорско величество. Конницата им е превъзходна и всеки воин е необичайно изкусен стрелец. Освен това са овладели изкуството на обсадата и разполагат с много мощни оръжия. Демонстрират дисциплина, каквато не съм виждал у тях досега.