Господари на лъка

Кокчу се усмихна още по-широко и устните му се опънаха назад, разкривайки почернели венци. Не знаеше кой е предателят, нито дори дали наистина е имало такъв. В ръката, която бе положил върху главата на мъжа, той държеше два малки зъба и торбичка с отрова, запечатана във восък. Много нощи му бяха нужни, докато улови свирепата дребна усойница, рискувайки самият той да бъде ухапан. Отново се разсмя при спомена за изпълнената със страхопочитание физиономия на хана, когато жертвата му започна да се гърчи. Лицето на умиращия човек почерня, а двете капчици кръв останаха скрити в косата му. Кокчу го беше избрал заради дзинското момиче, което бе взел за жена. Тя бе събудила похотта на шамана, но му беше отказала, сякаш е негова сънародница, а не робиня. Разсмя се още по-силно, щом си спомни разбирането в очите на мъжа й миг преди смъртта да го отнесе. Оттогава в лагера се страхуваха от Кокчу и го почитаха. След онази демонстрация на сила никой от племенните шамани не смееше да оспори положението му. Той не изпитваше вина заради измамата. Съдбата му беше да стои до тържествуващия над враговете си хан. Ако за целта трябваше да убие дори и хиляда души, цената си заслужаваше.

Видя, че очите на Темуге са се изцъклили в гъстия дим. Затвори уста и потисна веселието си. Умът му трябваше да е бистър, за да привлече младия мъж на своя страна така, че той никога да не може да се откъсне от него.

Кокчу бавно бръкна в малкото гърне с гъста черна паста, вдигна пръст и видя мъничките семенца в блестящата маса. Отвори устата на Темуге и размаза пастата върху езика му.

Темуге се задави от горчивия вкус, но бързо се вцепени и не успя да изплюе. Чу шепнещи гласове зад себе си и започна да върти глава, трескаво търсейки източника на звука.

— Сънувай най-мрачните сънища, Темуге — каза доволният Кокчу. — Аз ще те водя.

Зазоряваше се, когато Кокчу излезе с олюляване от гера. Кисела пот бе пропила робата му. Темуге лежеше в безсъзнание на копринения под и щеше да проспи по-голямата част от деня. Самият Кокчу не бе докоснал черната паста, тъй като тя го караше да бърбори, а не беше сигурен дали Темуге няма да запомни нещо. Нямаше желание да се поставя във властта на някого другиго, особено когато бъдещето се очертаваше така светло. Загълта жадно ледения въздух и усети как главата му се прояснява от дима. Долови сладникавия му мирис от порите на кожата си, закиска се, отиде до гера си и отвори вратата.

Дзинското момиче бе коленичило, където го беше оставил — на пода до печката. Беше невероятно красива, бледа и нежна. Той усети отново призива на страстта и се зачуди на собствената си енергия. Може би се дължеше на останалия в дробовете му дим.

— Колко пъти не се подчини и стана? — поинтересува се той.

— Николко — отвърна тя, като трепереше видимо.

Той посегна да вдигне главата й, ръцете му се плъзнаха непохватно по лицето й и това го вбеси. Жестът се превърна в удар и тя се просна на пода.

Стоеше задъхан, а момичето се изправи и отново застана на колене. Тъкмо започна да сваля пояса на дела си, когато тя вдигна глава. Устата й бе разкървавена и той видя, че долната й устна вече се подува. Гледката го възпламени.

— Защо ме биеш? Какво повече искаш от мен? — попита тя със сълзи на очи.

— Власт над теб, мъничката ми — отвърна с усмивка той. — Какво друго иска един мъж? Това е в кръвта на всеки от нас. Всички щяхме да сме тирани, ако имахме тази възможност.

17.

Императорският град Йенкин се смълча в часовете преди зазоряване. Това се дължеше повече на прекаляването с храната и напитките на Празника на фенерите, отколкото на страха от монголската войска. Когато слънцето залезе, император Вей се бе качил на една платформа, за да го вижда тълпата, и хиляда танцьори бяха вдигнали такава врява с цимбалите и роговете си, че можеха да събудят и мъртвите. Императорът бе стоял с боси крака в знак на смирение пред народа, докато един милион гърла припяваха „Десет хиляди години! Десет хиляди години!“ и думите отекваха гръмко из целия град. Нощта беше прогонена на Празника на фенерите. Градът блестеше като скъпоценен камък под светлината на безброй фенери от варен рог и стъкло. Дори трите големи езера сияеха — черните им повърхности бяха покрити с мънички лодки, във всяка от които гореше пламъче. Водният шлюз бе отворен към големия канал, който се простираше на три хиляди ли до град Ханджоу на юг и лодките се отправяха навън като огнена река в нощта, отнасяйки светлината със себе си. Този символизъм доставяше удоволствие на младия император и той понасяше по-леко трясъка и дима от фойерверките, като гърмяха и отекваха в мощните стени. Бяха толкова много, че целият град бе обвит с бял барутен дим и въздухът нагарчаше на върха на езика. Тази нощ щяха да се правят деца, било насила, било с удоволствие. Щеше да има над сто убийства, а езерата щяха да приберат в тъмните си дълбини десетки пияници, които щяха да се опитат да ги преплуват. Всяка година ставаха такива неща.