Госпожа Мафия

Отвън се чу кола и тя бързо стана. Беше минала половината разстояние до външната врата, когато Анди Макинли позвъни. Триша се размърда на горния етаж.

Сам отвори. Макинли носеше дълго тъмносиво палто и черни кожени ръкавици.

— Студено е, госпожо Грийн, облечете се добре.

— Идвам след минутка, Анди. Благодаря.

Сам затвори вратата и се качи на горния етаж. Стаята на Триша беше затворена. Тя почука. Не последва отговор.

— Триш?

— Какво?

Сам отвори вратата. Триша лежеше на леглото си по корем и четеше книга.

— Ще си развалиш очите — предупреди я Сам.

— Това ли се качи да ми кажеш?

Сам седна на ръба на леглото и погали русата й коса.

— Много хубава коса имаш.

— Къде отиваш? — попита троснато Триша.

— Навън.

— Къде навън?

Сам се усмихна, завъртя един кичур от косата й.

— Струва ми се, че аз съм майката.

— С него ли отиваш?

— С кого?

— Знаеш с кого. С онзи с лексуса.

— Всъщност лексусът е на баща ти.

— Всъщност не ми пука.

Триша стана и седна на нощното шкафче.

— Що за език!

Триша погледна майка си в огледалото.

— За бога, мамо, всеки казва „не ми пука“. Можеше да кажа…

Сам вдигна предупредително пръст:

— Внимавай какво говориш, млада госпожичке. Предупреждавам те за последно.

Триша я погледна в очите, после се извърна. Взе една четка и започна да реши косата си с бавни, дълги движения.

Сам я погали по бузата. Не искаше да се кара с Триша, но нямаше време да й обяснява спокойно.

— Излизам за малко. Сигурно ще се върна късно.

Триша се извъртя, сякаш са я ударили.

— Колко късно?

— Не знам.

— Когато аз кажа „не знам“, ти вдигаш скандал.

— Което отново идва да покаже, че аз съм майката, а ти — дъщерята.

Сам си пое дълбоко въздух, опитвайки да не повишава глас.

— Виж, Триш, може да ме няма цяла нощ.

Триша се озъби:

— Курва!

Сам се сепна, сякаш са й ударили шамар.

— Триш, имам работа.

Триша й обърна гръб и отново започна да реши косата си.

— Триш… — опита да я умилостиви Сам, но тя продължи да съзерцава огледалото. Сам погледна часовника, вече закъсняваше. — Виж, напоследък получавам някакви заплахи по телефона. Ако се звъни…

— Какво, вече и по телефона ли не мога да говоря?

— Просто исках да ти кажа, ако някой ти досажда, да оставиш телефона отворен.

— Не съм малка, мамо.

— Знам. Ако имаш нужда от нещо, отвън седи един човек с кола. Има мобифон, оставила съм ти номера при телефонния секретар. Разбра ли?

Сам не харесваше идеята да оставя дъщеря си сама. Беше предложила да извика жена, но Триша отказа категорично. Съгласиха се на компромис — един колега на Макинли от „Лапландия“ да седи навън и да държи къщата под око.

— Ставаш по-лоша от татко — упрекна я Триша.

— Не е вярно. Просто баща ти има доста врагове, много хора му имат зъб.

Сам постави ръка на рамото й, но Триша се дръпна.

— Има ли пистолет?

— Кой?

— Онзи пред къщата.

— Разбира се, че не — излъга Сам; погледна часовника си. — Съжалявам, слънчице, трябва да вървя. Умната.

Тя стана, целуна Триша по главата, излезе и затвори внимателно вратата след себе си.

Макинли я чакаше със запален двигател.

— Всичко наред ли е, госпожо Грийн?

— Да, Анди.

Сам носеше тъмносиньо яке с подплата, което си беше купила за една ваканция с Тери на ски в Австрия. Струваше й се, че оттогава е минала цяла вечност.

— Настанете се удобно, доста път ни чака.

Макинли кимна за поздрав на един мъж, седнал в някакъв джип на близкия ъгъл. Другият му отвърна също с кимване.

Пътят наистина беше дълъг. Тръгнаха на север и макар че се движеха по магистрала, Макинли спазваше всички ограничения. Последното, което им трябваше сега, бе фиш за глоба, писмено свидетелство за пътуването им.

Продължиха така до Нюкасъл, после завиха на изток към крайбрежието на Нортъмбърланд. Сам дремна на задната седалка, докато пътят не стана прекалено неравен. Фаровете на лексуса осветиха табелката за начало на някакво село. Олнмаут. Малко преди първите къщи Макинли зави наляво и Сам забеляза набраздената повърхност на океана в далечината.

— Малко остана, госпожо Грийн.

Сам погледна през прозореца. Луната представляваше съвсем тънък сърп, хвърляше светлина само колкото да обагри гребените на вълните в сребристо.

— Анди. Планът се променя.

— Какво има, госпожо Грийн?

— Нищо. Просто не искам да съм на брега, когато извадят стоката.

— Не знам дали идеята е много добра, госпожо Грийн. Тери винаги е казвал, че е най-добре да следиш събитията отблизо. Това вдъхва увереност на хората. И намалява риска да те измамят.

— Може и така да е, но аз не съм Тери. Намери място, откъдето да наблюдаваме плажа, но да останем скрити. Става ли?

— Както кажете, госпожо Грийн.

Сам усети, че Макинли е останал разочарован, задето не го е послушала, но не можеше да му обясни защо толкова внезапно промени решението си. Изведнъж я обхвана предчувствие за назряваща опасност и единственото обяснение беше женската интуиция. Не й се вярваше Макинли да го приеме сериозно.

Продължиха по брега още около километър, после завиха на запад по някакъв черен път към едно възвишение. Макинли спря пред дървената порта на някакво заграждение и загаси фаровете. Слезе, отвори портата и пак се качи.