Госпожа Мафия

Сам кимна. Макинли запали двигателя и потегли по обратния път бавно, защото не искаше да пуска фаровете. Включи ги едва когато се отдалечиха на безопасно разстояние от брега.

Сам запали нова цигара.

— Къде да ви закарам, госпожо Грийн?

— У дома. Искам у дома.

* * *

Франк Уелч лапна две ментови бонбончета, докато наблюдаваше как колегите му вкарват двама контрабандисти в един микробус.

— Добра работа, шефе — похвали го Симсън.

— Трябва да те наградят — добави Дъган. — Повишението не ти мърда. Колко мислиш, че има тук?

— Четири тона — отвърна надуто Уелч.

Слезе на брега и косата му се развя от течението от хеликоптера. Симсън и Дъган го последваха. Двама от контрабандистите бяха опитали да върнат една от лодките в морето. Почти бяха успели, но десетина полицаи ги застигнаха. Бегълците оказаха съпротива и сега ченгетата им го връщаха с ритници и палки. Едно куче ръфаше крака на един от мъжете в черно, а дресьорът му стоеше встрани и наблюдаваше. Нещастникът го молеше да извика животното, но той се разсмя още по-силно. Повечето контрабандисти се бяха предали веднага при вида на толкова много полицаи, хвърлиха балите и вдигнаха ръце.

Кларк се приближи, вдигна непромокаемата торба с триумфална усмивка:

— Рег Солмън е в микробуса, шефе. Гледа, сякаш са му потънали гемиите.

— През следващите десет години няма да може да изплува.

Уелч отвори торбата и разгледа предавателя и устройството за ориентиране.

Един служител от Националното следствено бюро към митниците се приближи откъм лодките и Уелч му подаде торбата.

— Започват да използват все по-нови технологии — отбеляза митничарят, набит четирийсет и няколко годишен мъж с посивяла коса, стар познат на Уелч. — Помня, когато опаковаха балите със сол, преди да ги хвърлят в морето. Солта се разтваряше и стоката изплуваше след дванайсет часа. Сега използват компютри и сателити. По-добре екипирани са от нас. — Той претегли предавателя в ръка. — Мога ли да задържа това и компютърчето? Може да ни наведе на някоя следа към големия шеф.

— Знам кой е големият шеф. Проклетият Тери Грийн.

— Нали е в затвора?

— Откога това е пречка за тях, Стюарт? В днешно време използват килиите си за офиси. Добре, задръж апаратурата. Съмнявам се някой тук да твърди, че е невинен.

Уелч остави торбата на служителя от митниците и се запъти към полицейските микробуси. Кларк избърза напред и му показа къде е Солмън. Докато Уелч се качваше в микробуса, хеликоптерът отлетя.

Кларк понечи да последва шефа си, но Уелч поклати глава. Кларк се отдръпна и затвори вратата на микробуса.

— Хубава вечер, Рег — каза весело Уелч и седна срещу арестувания. — Спокойно море, тихо време, не можеше да изберете по-подходящ момент.

Солмън не реагира.

— Май за трети път се проваляте — продължи Уелч. — Сега вече няма да ти се размине. — Наведе се, доближи уста на сантиметри от ухото на арестанта и пошепна съзаклятнически: — Къде е тя, Рег?

Солмън продължи да наблюдава съсредоточено пода.

— Хайде, Рег. Така ще е по-добре за теб. Имаш семейство. Две деца, нали? Като излезеш, вече ще си старец. Помогни ми и аз ще подшушна тук-там по някоя добра дума за теб. Девет месеца, и ще си вън.

Солмън не реагира. Уелч го удари с все сила по главата.

— Къде е тя! — изкрещя. — Къде е проклетата Сам Грийн?

Заудря го с юмруци в лицето, но Солмън остана безмълвен.

Навън служителят от митниците и Симсън се приближиха до Кларк. Микробусът се клатеше, отвътре се чуваше глухо думкане.

— Какво, по дяволите, става? — попита служителят от митниците.

— Разпит на заподозрян — обясни лаконично Кларк.

— Шефът ви не изглежда особено радостен от акцията.

— Защото гаджето му не дойде на срещата — отвърна Симсън.

— Гадже ли?

От микробуса се чу силно думкане, сякаш нещо (или някой) пада на пода.

— Единствената му и най-голяма любов — поясни Симсън.

— Да, несподелена любов — допълни Кларк.

Със Симсън размениха съзаклятнически погледи; митничарят ги изгледа озадачено.

В микробуса разпитът продължаваше.

* * *

Когато стигнаха пред къщата на Сам, вече се съмваше. Джипът още стоеше отпред. Шофьорът си наливаше чаша кафе от един термос; когато беемвето мина покрай него, той вдигна ръка за поздрав. Макинли спря пред къщата. Сам потърка очи и погледна разсеяно входната врата.

— Да дойда ли с вас, госпожо Грийн?

— Не, прибирай се, Анди. Сигурна съм, че ти се спи не по-малко, отколкото на мен.

Макинли се усмихна и кимна.

— Да, така е. Но не се притеснявайте прекалено.

Сам се намръщи.

— Знам, знам, госпожо Грийн. Нещата може би изглеждат по-черни, отколкото са всъщност. Рег и момчетата няма да кажат и думичка, имайте им вяра. Те са професионалисти. Няма да ви издадат.

— Не е това…

Сам остави изречението незавършено. Нямаше смисъл да занимава Анди с тревогите си. Потупа го по рамото.

— Иди да дремнеш. Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.

— Благодаря, госпожо Грийн. Приятни сънища.

Тя слезе, Макинли се прозина, показвайки два реда безупречни зъби. Сам почука на прозореца.

— Хайде, Анди, влез за едно кафе. Така ще заспиш на волана.

Макинли кимна и пак се прозина широко.