Госпожа Мафия

Макинли се появи от кухнята, пъхна мобифона в джоба на палтото си.

— Имаме проблем, госпожо Грийн.

— И още как, Анди.

— Не, истински проблем.

— По-голям ли е в сравнение с попадането на четири тона канабис в ръцете на полицията?

Макинли спря пред стар тухлен хангар недалеч от гара „Падингтън“. Прозорците на горния етаж бяха замазани с блажна боя, тези на партера — заковани с дъски. Сградата изглеждаше изоставена, но отпред бяха спрени три сравнително нови микробуса „Форд Транзит“ и пет-шест други коли.

Макинли слезе и отвори задната врата за Сам. Тя запали цигара и се огледа.

— Малко запуснато изглежда.

— Мястото не буди много подозрения, госпожо Грийн. Внимавайте къде стъпвате, плочите са малко неравни.

Сам последва Макинли при рампата. Между бетонните плочи беше избила трева и бурени. Макинли се качи по рампата и потропа по металната врата на склада. След малко отвътре някой извика:

— Кой е?

— Кой, по дяволите, може да е? Хайде, стига си се правил на интересен и отваряй, мамка ти. — Макинли се обърна виновно към Сам: — Извинете за израза, госпожо Грийн.

Вратата се отвори и на прага се показа набит мъж с работна куртка.

— Не е ли малко късно за предпазни мерки? — посрещна го Макинли; обърна се към Сам: — Госпожо Грийн, това е Ким Флечър. Той работи за Тери.

Флечър се ухили и й подаде ръка:

— Госпожо Грийн, радвам се да се запознаем.

Ръкуваха се. Флечър бе около четирийсетте, с прошарена коса. Очарователната му усмивка малко се разваляше от факта, че предните му два зъба липсваха и устните му бяха разкървавени. Лявото му око бе почти затворено, а дясното ухо — подуто.

— Съжалявам за Тери. Това беше несправедливо.

— Стига празни приказки, Ким — сряза го Макинли. — Госпожа Грийн се е наслушала на съболезнования, давай по същество.

Флечър кимна и ги покани вътре, затвори металната врата след тях.

Складът бе пълен с различни бутилки алкохол, наредени по метални рафтове — концентрати, вина, бири. Сам прокара ръка по един ред бутилки с шампанско. Имаше достатъчно за цял супермаркет. За няколко супермаркета.

Макинли се приближи.

— Това всичкото на Тери ли е? — попита тя.

— Да. Внася го от континента и го продава на няколко нелегални клуба. Джордж Кей също пазарува оттук. Тери не е ли споменал?

Сам поклати глава и смачка фаса си на пода.

— Едно от многото неща, за които скъпият ми съпруг не си е дал труда да ме осведоми. Как работите?

— Доставките са редовни, три пъти седмично. Три микробуса, понякога повече, в зависимост от работната ръка. Алкохолът идва от Франция и се продава из цял Лондон. Почти законен бизнес.

— Почти?

— Ами законен е, докато не го продадем. Внасяме го под претекст, че е за лична консумация, и митниците копче не могат да ни кажат.

Сам се усмихна, огледа кашоните с алкохол, натрупани почти до тавана.

— За лична консумация, а?

— Да. Това, което виждате, сме го събрали за последните няколко месеца.

— Все говориш в множествено число, Анди.

— Имам предвид Тери. Хората на Тери. Шофьорът на микробуса казва, че организира сватба или рожден ден и че е поканил петдесетина приятели. Митниците нищо не могат да направят и алкохолът се докарва тук. Чиста работа.

Флечър се приближи.

— Момчетата чакат в офиса.

Той ги поведе към една пластмасова будка в дъното на склада. Вътре трима мъже се суетяха около четвърти, седнал с извита назад глава на един стол.

Беше около трийсетте, с рошава коса, брада и мустаци. Присвиваше очи от болка, докато един от останалите попиваше кръвта от лицето му с парцал.

— Стига си скимтял, Райзър, нищо ти няма — окуражаваше го онзи с парцала.

— Знаеш ли как боли? — проплака Райзър.

Лицето му беше насинено, устните му — подути, през челото му минаваше дълбока драскотина.

— Това е психологически момент — каза онзи с парцала.

— Адски боли — настоя Райзър.

— Какво е станало? — попита Сам; четиримата мъже в кабинката я погледнаха озадачено.

— Ограбиха ни — обади се Флечър, преди Макинли да проговори. — Проклета слободия. Ограбиха ни на пътя посред бял ден. Не знам какво ще стане с тази страна. Вижте как ни наредиха със Стив.

— Бяха шестима — допълни Райзър. — Най-малко шестима. С шибани бухалки.

— Момчета, може ли да се държите по-прилично в присъствието на дамата. Това е съпругата на Тери.

Райзър сведе виновно очи.

— Извинявайте, госпожо Грийн. Просто сме малко възбудени. Аз съм Стив Райзър.

— Съжалявам, госпожо Грийн — извини се Флечър; допря носната си кърпичка до устата.

— Да, извинявайте, госпожо Грийн — каза и мъжът с парцала.

Беше нисък, с голо теме и малък белег на бузата. Вдигна ръка, но осъзна, че още стиска парцала. Хвърли го на Райзър и се представи:

— Аз съм Роджър Пайк.

Сам се ръкува и с него. Другите двама се представиха като Пит Елис и Джони Ръсел.

— Сега ще ми кажете ли какво точно стана? — обърна се Сам към Райзър.

— Слязохме от ферибота както всеки път, госпожо Грийн. Минахме през митницата и се разделихме, трите микробуса по различни пътища. За по-голяма сигурност. Това го измисли Тери.

Макинли му направи знак да побърза и Райзър кимна енергично.