Грабеж по сценарий

Стигнахме до ъгъла на Сто двайсет и шеста улица и Лексингтън авеню, където имаше цял куп популярни магазини и кафенета като „Макдоналдс“, „Дънкин Донътс“, чейнджбюро със затворена и заключена метална решетка на входа и жълта тента, на която пишеше „Пилешкото и вафлите на Гуди“. Слязохме от колата и се приближихме към витрината.

— Онзи със зеления пуловер ей там е той. — Кайли посочи чернокож младеж, седнал сам на една от масите. Пръстите му лежаха върху клавиатурата на лаптоп.

— Искаш ли да се пробвам с плана ти? — попитах.

— Давай.

— Но той е скапан! Наистина ли си въобразяваш, че този тип ще ми продаде наркотици? Ако е толкова умен, колкото твърдиш, не би ми продал и аспирин, дори и да ме е блъснал автобус — отбелязах.

— Стига де, аз също се опитвам да реша в движение какво да правя — сопна се Кайли. — Да не би да имаш някоя по-добра идея?

— Върти ми се нещо в главата, но ще се наложи да участваме и двамата. А и не знам дали ще се съгласиш… То няма да бъде лесно.

— Не се прави на идиот, Зак. Естествено, че ще се съглася. Ще направя каквото се налага. Каква е идеята ти?

— Ще вляза в този ресторант с пилешкото и ще пообработя Бейби Ди. Ти ще стоиш отвън — обясних аз.

— И какво ще правя?

— Нищо. Не ми се обаждай, не ми прави знаци. И тъй като не мога да те спра да не ме гледаш през прозореца, недей да нахълтват вътре и да ми казваш, че греша.

— Значи искаш просто да стоя отвън и да бездействам, така ли?

— Е, нали те предупредих, че няма да е лесно? Аз ще го направя. Не го прецаквай.

Тя се поколеба.

— Кайли, искаш ли да ти помогна, или не? — започнах отново да се ядосвам.

— Давай. Направи го! — съгласи се тя.

Влязох през вратата на ресторанта на Гуди, преди тя да премисли предложението и да реши друго.

Нямах никакъв план или идея докъде щеше да стигне всичко това. Знаех само, че ще ми бъде много по-лесно да се справя без нея наоколо.

17

Първото нещо, което усетих в ресторанта на Гуди, беше това колко невероятно ухаеше вътре. В залата вече вечеряха трийсетина души, а неколцина бяха седнали на бара и очакваха да вземат поръчките им.

Бейби Ди беше единственият, който не се хранеше. И въпреки факта, че пръстите му почиваха върху клавиатурата, той не пишеше нищо на лаптопа си. Просто седеше и ме наблюдаваше.

Кайли беше права — той ни най-малко не приличаше на стереотипния наркопласьор от филмите или от реалния живот. Имаше вид по-скоро на манекен, излязъл от страниците на каталога „Джей Крю“. Носеше бежов втален спортен панталон, риза на дребно каре и пуловер с V-образно деколте и леко навити над китките ръкави. Беше около двайсет и пет годишен, гладко избръснат и изглеждаше доста добре.

Приближих се към масата му.

— Добър вечер, полицай — поздрави ме той.

— Защо мислиш, че съм полицай? — попитах.

— Не се вписваш точно в профила на кварталната клиентела — обясни Бейби Ди.

— Ти също — отбелязах.

— Ще го имам предвид — кимна той. — А какво мога да направя за най-изтъкнатите нюйоркски полицаи тази вечер?

Със същия успех можеше да ми е казал „Шах и мат!“. Беше успял да ме разпознае като ченге, разбираше добре ситуацията и знаеше, че няма какво друго да направя, освен да стоя там като идиот и да му задавам въпроси, на които той не е длъжен да отговаря. Леката полуусмивка на лицето му казваше всичко. Очевидно аз бях забавлението му за тази вечер. Вече го мразех.

— Изглеждате гладен, полицай — отбеляза Бейби Ди. — Знаете ли какво може да ви се хареса? Опитайте специалното плато на Гуди — дари ме с широка усмивка той. — Цялото е само от бяло месо.

Това беше достатъчно. Предизвика ме. Мозъкът ми така или иначе не беше измислил план, затова тестостеронът в кръвта ми взе превес. Сграбчих го за яката и го дръпнах рязко от стола му, с което шокирах и него, и самия себе си.

— Нямаш право да ме дърпаш като…

— Затвори си устата, задник скапан! — извиках и извих лявата му ръка назад зад гърба му, след което свалих златния часовник от китката му.

Сърцето ми биеше до пръсване. Бях обучен да се справям с богати и известни хора, свикнали всички наоколо да им целуват задниците. Ако ченге иска да напредне с кариерата си в „Специални клиенти“, налага се да е със спокоен нрав, висока самодисциплина и отлична емоционална стабилност. Понякога Кайли беше склонна да премине границите, което беше и причината Кейтс да ни събере в един екип. Аз бях гласът на разума. Изведнъж обаче, и то без никакво предупреждение, се бях превърнал в Мръсния Хари.

Обърнах часовника и прочетох гравирания надпис.

— Коя е Кайли? — попитах.

— Не знам — вдигна рамене Ди.

— На гърба на часовника ти пише, че ще те обича винаги — казах и извих още повече ръката му.

— Купих го от заложна къща — изхриптя той.

— Дай да видя касовата бележка — настоях и го блъснах обратно на стола му.