Грабеж по сценарий

— Недей да ми излизаш с този поглед на настъпено кученце — заяви тя. — Знаеш точно какво трябва да предприемеш и ще го направиш. Само че се надяваш аз да ти го подскажа. Е, няма да стане.

Естествено, че нямаше. Отворих менюто с последните обаждания в телефона и набрах последния номер.

Кайли вдигна още при първото позвъняване.

— Какво? — настоя да разбере тя.

— Тази сутрин ти обещах, че ще ти помогна, и наистина го мислех — заговорих аз.

— Хубаво. Тогава си довлечи задника до бензиностанцията на Сто двайсет и девета улица и Парк авеню възможно най-бързо.

— Дай ми двайсет минути — помолих и погледнах право към Черил. — И през това време гледай да не направиш някоя глупост.

— Добре, добре — отговори тя. — И, Зак?

— Какво?

— Донеси пари в брой.

Прекъснах разговора.

Черил отиде до масата, духна свещите и включи осветлението.

Грабнах оръжието и значката си от плота, облякох якето си и излетях през външната врата.

Никой от нас не продума. А това може би беше най-умното нещо, което бихме могли да направим при така създалата се ситуация.

16

Успях да си хвана такси още в мига, когато излязох от жилищната сграда, където се намираше апартаментът ми. Лошата новина беше само в това, че таксито се оказа „Приус“ — страхотна количка, щадяща околната среда, но със сериозен акцент върху определението малка. Нямаше време да се оглеждам за друго такси, така че нагънах някак си сто и деветдесет сантиметровото си тяло на задната седалка, предназначена за хора с ръст до метър и петдесет, и така поехме към центъра на града.

Седях в колата, свит като сардина, гладен и бесен. Бях гневен на Кайли, задето ме беше манипулирала по този начин, но още повече се ядосвах на себе си за това, че й се бях вързал. Идеята за вечеря на свещи се стопи мигновено, а погледът на Черил се запечата като с нажежено желязо в мозъка ми още в мига, когато излязох през вратата, въпреки че се опитвах да не мисля за това.

Шофьорът на таксито не отрони и дума. Не можех да го виня. В неговите очи сякаш бях с провесена на шията ми табела „Стой настрана“. И как иначе, след като някакъв изнервен бял тип изхвърчава от жилищна сграда в Горен Ийст Сайд и моли да бъде откаран до някакъв затънтен ъгъл в Харлем…

Оказа се, че мястото е дори по-забутано, отколкото предполагах. По мое време Харлем се беше изменил драматично. Стигмата на уличната престъпност и градският упадък бяха заменени от модни ресторанти и дизайнерски бутици, но облагородяването все още не беше успяло да достигне до ъгъла на Сто двайсет и девета улица и Парк авеню.

Основната забележителност в района бяха железопътните релси на северната градска линия на метрото, които минаваха високо над Парк авеню. Покрай улицата отдолу пък имаше доста незастроени парцели, ограден паркинг, комбиниран магазин бензиностанция и още един денонощен, за хранителни стоки. Зоната около бензиновите колонки беше осветена добре и шофьорът на таксито спря и ме остави точно там.

Веднага щом успях да се измъкна от щадящата екологията жълта кутийка, видях колата на Кайли, паркирана на Сто двайсет и девета улица. Качих се на предната седалка до нея и тя потегли веднага.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Бейби Ди има няколко офиса из града. Един от тях се помещава на място, където продават пилешко и вафлени десерти, намира се на няколко пресечки оттук, на „Лексингтън“.

— Откъде знаеше как да стигнем дотам?

— Защото съм ченге, а съпругът ми е наркоман. Проследих Спенс при няколко от излизанията му да си купува дрога, за да имам информация, ако някога се случеше нещо такова.

— Проследявала си го? — учудих се аз.

— Не ме съди, Зак.

— Кажи ми за този Бейби Ди — смених темата.

— Истинското му име е Деймиън Хилсбъроу. Забрави всичко, което знаеш за стереотипа на наркодилърите от гетото, които висят на ъгъла на улицата, покрити с татуировки и вериги, и въртят в ръце билярдни топки с цифрата осем. А в коланите си са затъкнали деветмилиметрови пистолети. Бейби Ди е с прилична къса прическа, учил е в колеж и като цяло изобщо не изглежда заплашителен. Успял е да създаде добра пазарна ниша за стоката си сред белите клиенти.

— Има ли полицейски регистрации?

— Не. Умен е. Изкарал е първи курс право в Нюйоркския университет, преди да прекъсне, за да се заеме с по-доходоносно занимание.

— А каква ще бъде моята роля във всичко това?

— Искам да се престориш на купувач. Веднага щом сключиш сделката, ще се намеся и аз — обясни Кайли.

— Планът ти звучи страхотно — съгласих се аз. — С изключение на това, че има една неприятна законова забрана за създаване на ситуации, които наподобяват капан. А точно нея адвокатите обожават да ни навират в лицата.

— Мислех, че си приключил с изнасянето на лекции — прекъсна ме тя.

— Кайли, това не е лекция. Това е процедура 101 от правилника. Работил съм под прикритие и преди. Престъпникът е този, който трябва да инициира деянието. Ченге не може да накара някого да извърши престъпление, след което да го арестува.

— Не съм казвала, че ще го арестувам. Опитвам се да намеря съпруга си и ми трябва малко подкрепление — заяви тя.