Грабеж по сценарий

Нямаше нужда да си детектив, за да разбереш какво беше имала предвид с това Ще прекарам нощта в моя апартамент. Озадачаваше ме обаче частта Бъди при Гери в 6:30 сутринта. Дали това означаваше: И аз ще бъда при Гери и ще се радвам да се присъединиш към нас, или беше по-скоро: Гледай по-добре да си при Гери в 6:30, така че да мога да ти прочета конското?

Нагласих будилника за пет часа, за да бъда в закусвалнята достатъчно рано и да мога да запозная Гери с развитието на цялата ситуация.

Тя седна на пейката в сепарето срещу мен и аз й разказах съкратената версия на всичко, случило се предишния ден.

— Е, какво мислите, доктор Гомпертс? — попитах я аз.

— Имам само една мисъл — призна тя. — Чудя се защо ли изобщо се занимавам да ти давам съвети? Онзи ден те предупредих, че прекарваш нощите си с Кайли, но не мисля, че си запомнил и една думичка от това, което ти говорих.

— Разбира се, че съм запомнил. Как бих могъл да забравя кукления театър, в който аз участвах в ролята на пакетче изкуствен подсладител?

— Ще пробвам пак. — Тя плъзна чашата ми с вода към ръба на масата. — Ето това е Кайли — каза. — Бракът й виси на косъм.

Гери ме погледна дяволито и внимателно заизблъсква чашата с пръст към ръба.

— Той се клати, Зак. Наистина виси на косъм — повтори тя.

— Ти си луда — извиках аз и грабнах чашата в мига, в който тя опасно се наклони.

— А ти си безнадежден. Не можеш да се отървеш от Кайли и винаги ще се навърташ около нея, за да я хванеш, ако тръгне да пада.

— И какво му е лошото на това?

— Добър въпрос — кимна Гери и се изправи. — Защо не го зададеш на дамата, която току-що влезе в заведението? — добави тя и побърза да се върне в кухнята си.

Беше Черил. Тя седна на мястото срещу мен и премина директно на въпроса:

— Какво точно стана вчера? И гледай да не пропускаш подробности.

Разказах й за всичко — от сутрешното посещение на Кю до среднощния ни разговор с Ани Райдър. Като умел психолог, тя съумя да ме изслуша, без да ме прекъсне.

— Щом си знаел, че с Кайли ще летите за Атлантик Сити, защо излъга, че ще работите? — попита, щом приключих.

— Беше много глупаво от моя страна — оправдах се аз. — Не мога да ти кажа колко много съжалявам.

— Това, от което ме боли най-много, е, че си чувствал, че трябва да ме излъжеш. Мислиш ли, че ако ми беше казал истината, щях да опитам да те спра?

— Черил, казах ти истината във вторник, когато излязох преди вечерята ни, но ти въпреки това се ядоса. А следващата вечер в ресторанта на Паола спомена, че ти харесва да бъдеш с мен, но все още не си сигурна дали можеш да понесеш да живееш с мен.

— Зак — положи тя ръката си върху моята, — това е, защото една голяма част от съвместния ни живот включва това да не живея с теб. Когато само излизахме и ти беше зает, аз си бях в моя собствен апартамент. Липсваше ми, но можех да се справя с това, защото разбирам какви са изискванията на професията ти като детектив. Нещата обаче са различни, когато съм в твоя апартамент.

— Защо? — свих рамене аз.

— Защото, когато не се прибереш у дома, аз не съм просто самотна, а се чувствам самотна на място, в което предпочитам да не се намирам в този момент. Всичко, което виждам, ми напомня за теб, а теб те няма. Това е все едно да живееш с призрак.

— Това означава ли, че ще се изнесеш?

— Не и от живота ти, но сериозно обмислям идеята да се изнеса от апартамента ти.

— Кога?

— Не знам. Казах ти, че ще пробваме за един месец, а аз съм жена, която държи на думата си. Изминаха двайсет и осем дни, така че какво ще кажеш да опитаме отново довечера?

Затворих очи и разтърках клепачи с опакото на дланите си.

— Довечера няма да съм у дома — отроних накрая аз.

— Защо? — засмя се на глас тя.

— С Кайли ще участваме в засадата, подготвена в болница „Хъдсън“, и ще прекараме цялата нощ там. Обикновено не се занимавам с такива неща, но обещах на Кейтс и на съпруга на кметицата. Наистина много съжалявам.

— Недей да се извиняваш — прекъсна ме Черил. — Точно това е нещото, което те прави толкова страхотно ченге.

— Аха — въздъхнах, — такъв съм си — страхотно ченге, но скапан приятел.

59

Ани успя да се досети само за една причина, поради която невестулка като Джеръми би оставила огърлица за осем милиона долара и би избягала — защото тя не струваше осем милиона.

Имаше един-единствен начин да разбере със сигурност и това беше да попита Гинсбърг.

— Безупречна е — отбеляза той, след като я разгледа под лупа за по-малко от двайсет секунди. — Всеки от камъните й е идеален.

Ани се усмихна за пръв път, откакто беше напуснала деликатесния ресторант. Гинсбърг беше прекарал последните шейсет години в бизнеса с продажба на бижута.

— Значи е истинска? — попита тя.