Грабеж по сценарий

— Лео. Мисля, че и миналия път, когато бяхте тук, ви споменах, че брат ми има склонност да се държи като примадона. От шейсет години насам той непрекъснато се сърди, цупи и мрънка сълзливо за какво ли не. Може да се каже, че съм имунизиран към поведението му.

— Успяхте ли да различите какво говори? — попитах аз.

— Отначало не, но след малко виковете станаха по-силни и чух другият човек да изкрещява „милион долара“, след което наострих уши. Лео и преди е имал шумни раздели с приятелите си, което изобщо не е моя работа, но този път ставаше въпрос за пари, за много пари. И ако Лео имаше намерение да ги похарчи, все пак това е моя работа — каза Макс. — Тъкмо се колебаех дали да не сляза долу и да видя за какво точно става въпрос, когато чух трошенето на стъкло. След това Лео изкрещя: „Макс, помощ! Той има нож!“ и после настана хаос. Последва още по-оглушително трошене, а писъците на Лео бяха ужасни, смразяващи… Той ме викаше по име. Грабнах пистолет и изтичах долу, но докато стигна до кухнята, Лео вече лежеше на пода и от него бликаше кръв. Тогава онзи маниак налетя към мен с ножа. Не се поколебах нито за миг. Аз съм умел стрелец, детективе. Всичко приключи само с един изстрел. След това изтичах при брат ми, но ножът явно беше прерязал някоя от артериите му. Беше мъртъв още преди да успея да позвъня на 911.

— Познавате ли човека, който го е наръгал?

— Виждал съм го няколко пъти. Казва се Джеръми Невинс.

— Вчера ви показах снимката му — продължих аз. — Как така тогава не успяхте да го познаете?

Макс замръзна за миг.

— Може би защото ми показахте черно-бяла снимка без никакъв фокус или контраст, която изглеждаше като заснета от фотоапарат от началото на века — започна той. — Естествено, че не успях да го позная на онази снимка. По дяволите, Лео си падаше по него като ученичка, а дори той не можа да се досети кой е…

— Знаете ли за какво са спорили Невинс и Лео? — прекъснах го аз.

— Обясних ви, че освен фразата „милион долара“ не различих нищо друго от виковете им.

— Познавате ги и двамата. За какво според вас може да са се карали? — продължих аз.

— Не се обадих на адвоката си, защото исках да ви помогна — отговори недоволно Басет, — а и защото нямам какво да крия. Ако той беше тук обаче и ме бяхте накарали да изказвам предположения какъв би могъл да е нечий мотив за убийството на брат ми, адвокатът щеше да прекрати този разпит на мига. А сега имате ли някакви други въпроси? — Той ни изгледа достатъчно красноречиво, за да стане ясно, че имаше предвид „тъпи въпроси“.

— Само един — обади се Кайли. — По какъв начин Невинс е бил свързан с вашата компания?

— Не е бил свързан. Той се появи една вечер преди около шест месеца като придружител на Соня Чен. Тя е пиарът на компанията ни. Невинс й беше гадже.

— Бихме искали да поговорим с нея. Имате ли адреса й? — попитах аз.

— Соня е горе в моя апартамент. В момента съставя съобщение до медиите — каза Макс.

— Какво съобщение?

— Лео обичаше светлината на прожекторите и през годините успя да си спечели слава на нещо като знаменитост — обясни Макс. От устата му обаче думата прозвуча по-скоро като истинско бедствие, отколкото като постижение. — Честно казано, съмнявам се дали би се класирал за челните страници… Ала след като самият аз гледам да стоя настрана от публичните изяви, той се превърна в лице на компанията ни и я представяше чудесно. Сега на моите плещи остана задължението да дам изявление пред медиите и да съобщя на многобройните фенове на Лео, че него вече го няма. Знам, че мнозина ще бъдат съкрушени да разберат за смъртта му.

Леката усмивчица, която играеше по лицето на Макс Басет, ми подсказа, че той нямаше да е един от тях.

56

Луксозният мезонет на Лео свършваше на третия етаж на сградата, а този на Макс започваше от четвъртия, но пътуването по единственото вътрешно стълбище приличаше по-скоро на пътешествие към един съвсем друг свят и съвсем друга култура. Ако жилището на Лео изглеждаше по-скоро така, сякаш беше декорирано от Мария-Антоанета, то това на Макс приличаше повече на мъжкарско убежище, където би живял Ърнест Хемингуей.

На пода в дневната седеше млада жена с азиатски черти. Беше опряла гръб на кожен фотьойл и крепеше отворен лаптоп на коленете си. Спря да пише още щом влязохме в помещението.

— Здравейте, аз съм Соня Чен — изправи се тя.

Ние също се представихме и тя се насили да се усмихне възпитано, но с това не успя да прикрие напълно факта, че очите й бяха зачервени и подпухнали от плач.

— Макс ми изпрати съобщение, че сте искали да ми зададете няколко въпроса — каза тя.

— Съжаляваме за загубата ви — заговорих аз. — Знаем, че сте били във връзка с едната от жертвите.

— Да, Лео беше мой шеф в продължение на три години. Обожавах го — кимна тя.

— А Джеръми Невинс? — попита Кайли.

— Това с него не бих го нарекла точно връзка…

— Макс спомена, че е бил ваш приятел.

— Приятел — повтори Соня и направи знак на въздушни кавички с пръсти. — Вие сте жена. Ще се досетите какво имам предвид — погледна към Кайли.