Грабеж по сценарий

— Не дължиш нищо на Спенс. Няма нещо, което си можела да направиш и не си направила.

— Ами ти? Видях те да му даваш телефонния си номер.

— Не беше моят. Дадох му контакт с денонощна гореща линия за помощ на наркозависими тук в Атлантик Сити. Имаше постер с листчета за откъсване в чакалнята на болницата. Реших, че той никога няма да се обади на съветника си в Ню Йорк, но има известен шанс смъртта на Марко да му подейства стряскащо и може би ще реши, че трябва да поговори с някой напълно непознат.

— Благодаря ти. — Тя обърна глава и се загледа през прозореца на колата, давайки ми ясен знак, че разговорът е приключил.

Почти бяхме стигнали до хеликоптерната площадка, когато телефонът ми иззвъня.

— О, по дяволите! — изстенах, щом видях името, изписано на екрана.

— Звучиш така, все едно е или шефката, или приятелката ти — отбеляза Кайли. — Кейтс се обади току-що, значи трябва да е Черил — заключи тя.

Тя беше. Надявах се да стигнем обратно в Ню Йорк, преди да е разбрала, че ме няма, но подобно на мнозина други в Атлантик сити, и аз бях заложил на губеща позиция.

— Здравей — вдигнах телефона, — още няма девет и половина. Мислех, че с майка ти ще бъдете в театъра.

— Представлението беше ужасно глупаво — каза тя. — Тръгнахме си през антракта. Мислех, че по това време вече ще си се прибрал. Къде си?

— В Атлантик Сити.

— Атлантик… — изуми се тя. — И какво прави „Специални клиенти“ на нюйоркската полиция там?

— Не е полицейска задача. Кайли успя да проследи Спенс и имаше нужда от помощ с него, така че…

— Така че си я откарал дотам ли?

— Всъщност дойдохме с хеликоптер — обясних аз.

— Шегуваш ли се? Управлението е платило за хеликоптер само за да може Кайли да прибере съпруга си?

— Хеликоптерът е частен. Един човек, когото познаваме, се опита да помогне на Кайли и… Ала то е дълга история.

— И кога изобщо имаше намерение да ми споменеш за това? — попита Черил.

— Виж, в момента наистина не мога да говоря…

— Убедена съм, че не можеш. Може би ще намериш малко време за това, когато се прибереш. А кога ще бъде това, между другото? — попита тя.

— Не знам. Случаят на Елена Травърс току-що получи ново развитие. В момента сме на път към местопрестъпление.

— С хеликоптера — довърши Черил.

— Да.

— Значи сега сте на полицейска задача, но въпреки това продължавате да използвате частния хеликоптер на Кайли?

— Ще говорим, когато се прибера — казах аз.

— Нямам търпение. Приятен полет. — Тя прекъсна разговора.

Усмихнах се и продължих да говоря в телефона:

— Да, изглежда, Спенс ще трябва да прекара още няколко нощи в болницата и затова… Добре, ще й предам поздравите ти. И аз те обичам.

Колата спря и прибрах телефона в джоба си.

— Черил ти изпраща поздрави — казах на Кайли.

Не разбрах дали тя се хвана на театъра ми, но кимна и ми благодари.

54

Беше почти десет и половина, когато с Кайли пристигнахме обратно на Западна двайсет и първа улица и заварихме градския дворец на братята Басет отново окъпан в примигващите светлини на полицейски коли. Периметърът наоколо вече беше отцепен и обичайният контингент от униформени се бе заел със задачата да отблъсква любопитните зяпачи.

— Това е странно — отбеляза Кайли и посочи към самотната фигура, застанала пред входната врата.

Беше Чък Драйдън. Отдавна се знаеше, че Чък е странен тип, но този път той изглеждаше особено много не на мястото си. Вместо да е в къщата и да се суети над тялото, обирайки внимателно всяка частица от веществени доказателства, която забележеше, той стоеше отвън и пушеше електронна цигара. Още по-необичайна беше реакцията му, когато ни видя.

— Детективи! — извика той. — Отдавна ви чакам.

— Съжаляваме, че се забавихме — извини се Кайли. — Със Зак бяхме извън града и…

— Не, нямах предвид, че сте се забавили. — Той прибра електронната цигара в джоба си. — Исках да кажа, че открих някои много интересни неща и нямах търпение вие двамата да се заемете със случая.

— Чък — прекъснах го аз, — все още сме толкова далеч от случая, че дори не знаем кои са жертвите.

— Още по-добре — отвърна той и плесна с ръце. — Хайде да се качим горе и да видите.

Взехме асансьора до третия етаж, където с Кайли се бяхме срещнали с братята Басет преди няколко вечери. В момента луксозният апартамент на Лео изглеждаше като сортировъчен център, в който различни полицейски служители с латексови ръкавици и найлонови калцуни събираха проби, обираха прах и фотографираха всеки сантиметър от пространството. Във въздуха се носеше мирис на вино и смърт.

Последвахме Чък в кухнята, където на покрития със светлосиви плочки под лежаха две тела. Първото беше на нисък, дебел и жестоко малтретиран мъж — Лео Басет.

— Двайсет прободни рани — осведоми ни Драйдън. — Повечето от тях са нанесени при самозащита.

Огледахме стаята, навсякъде бяха пръснати натрошени стъкла от счупени бутилки вино, керамични купи, кристален декантер… Изглежда, всички бяха съборени от кухненския плот, докато Лео се беше опитвал да се бори с нападателя си.

— Оказал е сериозен отпор — отбелязах аз.

— Не е бил достатъчен. Ето го и победителя — добави Драйдън и посочи към второто тяло.