Грабеж по сценарий

Мъжът беше почти наполовина на годините на Лео. Лявата половина на лицето му лежеше в локва вино, а на предната част на ризата му имаше тъмночервено петно, но то явно произлизаше от огнестрелната рана в средата на гръдния му кош.

— Разпознавате ли го? — попита Драйдън.

— А трябва ли? — учудих се аз.

Той извади айпад и ни показа снимка — замазания кадър от охранителните камери, който бяхме свалили от видеозаписа на Елиът Морис в нощта на убийството на Реймънд Дейвис.

— Може би е същият човек — предположих.

— Прекарах снимката през софтуер за разпознаване на лица. Той е. Името му е Джеръми Невинс. Оръжието е дошло оттук. — Драйдън посочи голям дървен блок със забучени в него ножове, поставен на кухненския плот. Седем от осемте му прореза все още бяха пълни. Единият беше празен.

Чък вдигна прозрачна торбичка за събиране на доказателства, в която се виждаше окървавен нож, явно комплект със седемте, които още стояха на поставката.

— Озовал се е в другия край на стаята, когато Невинс е бил прострелян, но отпечатъците му са навсякъде по него.

— Явно Невинс е убил Лео — намеси се и Кайли. — Ще ни улесниш значително, ако се окаже, че знаеш и кой е убил Невинс.

Драйдън буквално засия. Той беше заслепен от Кайли, но поради ограничените си умения за общуване винаги разчиташе на експертните си знания като съдебен следовател, за да спечели одобрението й. Той вдигна пред очите ни втора торбичка с доказателства, съдържаща 9-милиметров пистолет „Магнум“.

— Това принадлежи на Макс Басет. Предал го е на първия пристигнал на мястото полицай. Каза, че е бил горе, когато чул борбата между Лео и Невинс. И побързал да слезе, за да види какво става.

— Побързал е да слезе със зареден 9-милиметров магнум? — учуди се Кайли.

— Не съм го разпитвал. Не съм детектив — сви рамене Драйдън.

— За човек, който не е детектив, ти току-що ни помогна да приключим случая с убийството на Реймънд Дейвис — каза Кайли. — Не е чудно, че с такова нетърпение си искал да се свържеш с нас. Благодаря ти, Чък.

— Удоволствието беше мое — пак засия той.

— Къде можем да открием Макс Басет? — попита тя.

— Очаква ви в бърлогата си. Двама полицаи са при него. Има обаче още нещо, което искам да споделя с вас, преди да отидете при него.

— Давай — подкани го тя. — Така и така си започнал.

Драйдън извади трета торбичка за доказателства, в която имаше огърлица с диаманти и смарагди, и я подаде на Кайли.

— О, Чък! — възкликна тя, играейки си с мъжкото му его. — Благодаря ти. Винаги съм искала точно такава.

55

— Къде, по дяволите, намери това нещо? — попитах аз.

— Беше увито в парче гюдерия в раницата на господин Невинс — обясни Чък. — Вече проверих и потвърдих надписите от лазерното гравиране. Това е огърлицата, която търсите, макар да не изглеждате особено щастливи, че я намирате.

— Съжалявам — казах аз. — Просто трима души вече са мъртви заради тази торбичка със зелени камъни и прозрачен въглерод — Елена Травърс, Реймънд Дейвис и Лео Басет. Полицейският ми инстинкт подсказва, че Теди Райдър е притежавал огърлицата, но просто е бил прекалено глупав, за да знае как да се отърве от нея. Ако обаче сте я открили у Невинс, това вероятно означава, че тялото на Теди вече гние набутано в някой контейнер за боклук.

— Заедно с това на майка му, изкусната измамничка — добави Кайли.

— Извинете, че ви прекъсвам, детективи — приближи се към нас един от униформените полицаи, — но господин Басет казва, че имал нужда от питие.

— Предай му да чака на опашката — ядоса се Кайли. — В момента май всички имаме нужда от по едно.

Ченгето стреснато отстъпи крачка назад.

— Извинете, госпожо, но той помоли да ви напомня, че брат му току-що е бил убит, самия той е убил човек и иска да се натряска здраво. Само че не щял да започва, докато не е разпитан от детективите.

— Колко мило от негова страна — ехидно подхвърли Кайли. — Хайде, нека не го караме да чака повече.

Полицаят ни отведе до мястото, което Драйдън беше нарекъл „бърлогата“ на Лео Басет. Помещението изобщо нямаше такъв вид. Заприлича ми по-скоро на бардак от осемнайсети век, но все пак трябва да се има предвид, че с Лео едва ли споделяхме един и същи вкус в интериорния дизайн. Брат му Макс, облечен в спортни шорти и тениска „Евърласт“, изглеждаше също толкова не на мястото си в тази обстановка.

Беше застанал до скъпо бюро, в едната си ръка държеше бутилка с вода.

— Детективи — посрещна ни той и се намръщи като клиент, оставен твърде дълго да чака служителят в магазина да му обърне внимание.

— Съжаляваме за загубата ви, господин Басет — казах аз. — Моля, разкажете ни какво се случи.

— Беше около девет часът. Бях горе в студиото си на четвъртия етаж и работех по едно ново бижу, когато чух, че на звънеца на Лео се звъни. После чух асансьорът да се качва и да спира на третия етаж. Така и не му обърнах особено внимание, защото Лео често има късни гости. След това пак потънах в работата си и не съм сигурен колко точно време е минало, преди да чуя крясъците.

— Кой крещеше?