Грабеж по сценарий

В един идеален свят щяхме да сме записали кражбата на видео с точната дължина, която да предостави несъмнено доказателство за намеренията на престъпниците, и това щеше да издържи в съда. Не бяхме получили този желан запис, ала веднага щом изключиха захранването на камерите ни, нямахме друга възможност, освен да действаме незабавно. Играта на котка и мишка изведнъж се превърна в преследване.

Разполагах с полицаи на четвъртия, петия и шестия етаж и докато с Кайли тичахме нагоре по стълбите, наредих на останалите да покрият периметъра на третия етаж.

Първите изстрели отекнаха, щом стигнахме до фоайето. Секунди по-късно получих и доклад по радиостанцията: — Стрелба на третия етаж. Заподозрените се разделиха и бягат. Преследвам един от тях, пое нагоре по стълбите. Останалите тичат надолу.

Фоайето беше изцяло завардено. С Кайли се изстреляхме към втория етаж точно навреме, за да видим как един мъж в бял защитен гащеризон бягаше с всички сили към противоположния край на коридора. Извадихме пистолетите си и Кайли изкрещя: „Полиция! Спри на място! Хвърли оръжието!“.

Мъжът не спря, но хвърли нещо. Мигновено се приведохме ниско за прикритие, когато черният цилиндър се затъркаля към нас. Секунда по-късно експлодира с ослепителен блясък и оглушителен тътен, усилен многократно от акустиката на празния болничен коридор.

Светлинните гранати не са предназначени да нанасят сериозни увреждания, но липсата на разрушителна сила в тях се компенсира от способността им да зашеметяват всеки, изпречил се срещу тях. През следващите поне пет секунди не виждах нищо, а краката ми трепереха, когато помъчих да се изправя. Помогнах на Кайли да стъпи на нозете си и докато и двамата се окопитим, целта ни вече се намираше в далечния край на коридора.

Стигнахме там точно навреме, за да видим как нахлу в сестринската стая, грабна пожарогасител от стената и изтича в съседното помещение.

Спряхме и заехме позиции от двете страни на вратата.

— Няма къде да се скриеш — извика все още задъхана Кайли. — Излез веднага с вдигнати ръце!

Мъжът отвърна с изстрел. Куршумът не уцели нищо, но намеренията му бяха ясни — нямаше да се предаде без битка. Изстрелът беше последван от чупене на стъкла, след което настана тишина.

След десет секунди Кайли приклекна ниско, надзърна за част от секундата през вратата на стаята и веднага се дръпна назад.

— Скочил е през прозореца — каза тя.

— На втория етаж сме — учудих се аз, след като влязохме в стаята.

— Не съвсем — погледна през прозореца тя. — Покривът на спешния център е точно под нас, явно затова бързаше да се измъкне точно през тази стая.

Мъжът беше разбил стъклото на прозореца с пожарогасителя, но от долната страна на рамката все още стърчаха остри назъбени стъкла, някои от които окървавени.

— Изглежда, че се е нарязал доста сериозно при бягството — отбеляза Кайли и вдигна пожарогасителя от пода.

— Може би това ще го забави — добави тя и изби останалите стъклени сталагмити, стърчащи от рамката на прозореца, след което се качи и скочи навън.

Последвах я. Разстоянието до козирката над спешното отделение беше не повече от два метра и половина. Мястото беше идеално за оглед на района и веднага забелязах мъжа в белия защитен костюм, който се отдалечаваше тичешком към края на пресечката. След това просто се спусна надолу по стълбите към метростанцията на Гранд Стрийт.

Слязохме от козирката, като стъпихме на покрива на една линейка, паркирана отдолу, плъзнахме се по нея и се затичахме към метростанцията.

Чухме влакът да потегля в мига, в който стигнахме до входа на стълбите. Затичахме се надолу и прескочихме въртящите се пропуски. Двайсетина души бяха слезли от влака и ние ги огледахме набързо. Искахме само да се уверим, че нашият човек не беше сред тях, опитвайки се да се смеси с тълпата излизащи от метрото.

Не го видяхме, а всички чакащи пътници вече се бяха качили на влака. Платформата беше празна, ако изключим купчината на захвърления върху нея бял защитен гащеризон.

Гласът на кондуктора отекна от покритите с плочки стени в метростанцията: „Внимание, вратите се затварят“.

Успях да спра с тяло една от тях точно в мига, когато щеше да се затвори, и с Кайли успяхме да се промъкнем в последния вагон на влака.

Една жена забеляза пистолетите ни и изпищя.

— Полиция — изкрещях аз и двамата вдигнахме високо значките си. — Всички да останат по местата си!

Метрото беше пълно с обичайната за събота вечер навалица от млади хора и разнообразна смесица от нюйоркчани, каквито се срещат във всеки влак. Никой не каза нищо.

— Трябва да го намерим, преди да стигнем следващата спирка, иначе ще го изпуснем — каза Кайли.

— Захвърлил е гащеризона — отбелязах аз, — но не е ясно дали въобще се е качил на влака.

— Ясно е. — Кайли посочи към пода.

Наведох се, за да огледам отблизо. Петното беше малко, не по-голямо от дребна монета, но беше мокро и яркочервено.

Кръв.

64

Отворихме със сила вратата към съседния вагон и си проправихме път през него, докато не попаднахме и на друга малка капка кръв. Продължихме да вървим към предната част на влака.