Градина на желанията

Не, изобщо не я биваше за тези неща.

-    Може ли да вляза? - промълви.

Той се поколеба, погледна през рамо, после отстъпи встрани да й направи път:

-    Разбира се... Заповядай. — Посещението й беше толкова неочаквано, че първата му мисъл бе: „Случило се е нещо лошо.“ — Какво е станало?

-    Нищо особено - отвърна Клеър... и видя жената.

Беше дребничка и червенокоса, седеше по турски

на пода, на масичката до нея имаше две бутилки с бира. Беше захвърлила обувките си и се бе привела така, че блузата й се беше разтворила. Носеше сутиен в прасковен цвят. Изглежда, тази вечер и друга жена беше решила да прелъсти Тейлър.

„Как е възможно да съм такава глупачка! — гневно се запита Клеър. — Въобразих си, че той няма собствен живот, а чака само мен.“

224

-    О, имаш гости. - Тя отстъпи към вратата и се блъсна в Тейлър. - Рязко се обърна и добави: — Не знаех, извинявай.

-    Няма защо да се извиняваш. Рейчъл е моя отколешна приятелка. Ще ми гостува няколко дни, после заминава за Бостън. Рейчъл, запознай се със съседката ми Клеър. Има фирма за кетъринг и е специалист-ка по ядивни цветя. Невероятна е! - Той хвана под ръка Клеър и се опита да я въведе в дневната, но след миг отдръпна дланта си, като че ли нещо го беше опарило.

-    Съжалявам, но бързам. Не искам да ви преча.

-    Не ни пре... - подхвана Тейлър, но тя вече беше в коридора.

***

-    Клеър? — извика от дневната Сидни, но преди да излезе в коридора, сестра й вече се качваше по стълбището. — Клеър, какво стана?

-    Рейчъл — отвърна Клеър.

Сидни озадачено я изгледа:

-    Моля?

-    Той беше с Рейчъл\ Били са любовници. Сега му гостува. Изгледа ме, сякаш съм й съперница. Познавам този поглед - типична женска ревност.

Сидни изглеждаше възмутена, което, помисли си Клеър, след като се поуспокои, бе много мило. Спомни си фотографиите на баба Уейвърли с различни младежи, които изглеждаха лудо влюбени в нея.

-    Не ми трябва снимка с мъж, който да ме гледа, сякаш ме обича. И така ми е добре. Нали?

-    Веднага ли искаш да ти отговоря?

15. Градина на желанията

Клеър докосна челото си — още беше като нажежено.

—    Не, така не може да продължава — възкликна.

— Тези игри не са за мен. Може би от време на време ще се виждам с Тейлър в градината и после няма да говорим за случилото се, но ябълковото дърво ще му благодари като миналия път.

—    За какво говориш? Не разбирам.

—    Чувствам се като кръгла глупачка — прошепна Клеър.

—    Това, скъпа сестриче, е първата стъпка.

—    Защо не ми дадеш писмени указания? Май обърках рецептата. — Тя се обърна и продължи нагоре по стълбището. — Отивам да си взема душ.

—    Къпа се преди два часа.

—    Воня на отчаяние.

Сидни се засмя:

—    Ще ти мине.

***

Клеър свали роклята и си облече крепонения халат. Наведе се да си потърси чехлите, в този момент някой застана на прага на спалнята й.

Тя вдигна поглед и онемя от изненада. Тейлър влезе и затвори вратата, а тя машинално придърпа реверите на халата си, което беше нелепо предвид намерението й да го прелъсти преди малко.

—    Защо съблече роклята? Прекрасна си с нея. Но и с халата ми харесваш. — Очите му сякаш я разсъбличаха. - Защо дойде при мен, Клеър?

—    Забрави, че съм идвала.

Той поклати глава:

226

-    И да искам, не мога. Помня всичко, свързано с

теб.

Спогледаха се. „Вземате един мъж и една глупава жена и ги слагате в дълбока купа“ - каза си Клеър. Не, нищо нямаше да излезе.

—    Пак мислиш прекалено много — отбеляза Тейлър и се огледа. — Това е твоята стая, така ли? Питах се коя е. Трябваше да се досетя, че е онази в куличката.

- Заразхожда се из помещението, а Клеър едва се сдържа да не му извика да не пипа снимката на бюрото и книгите, струпани на пода, защото ще й разбърка подреждането. Беше готова да се отдаде на този човек, не и да го допусне в стаята си — що за абсурд? Може би ако се беше подготвила, ако беше имала време да пъхне под леглото обувките си и да махне чашата от сутрешното кафе, забравена върху нощното шкафче...

—    Рейчъл не те ли чака? - попита кисело, когато Тейлър надникна в отворения й дрешник.

Той се обърна:

-    С нея сме само приятели.

-    Били сте любовници.

—    Излизахме заедно, когато преподавах във Флорида. Връзката ни продължи около година, после останахме добри приятели.

-    Как е възможно?

—    Не знам, но е така. - Тейлър тръгна към нея. Тя беше готова да се закълне, че столовете и килимите се отместваха, за да му направят път. — Искаш ли да поговорим? Да отидем на ресторант или на кино?

Клеър, която стоеше в ъгъла, се почувства като в капан. С приближаването му изпита онова особено чувство, което той предизвикваше у нея - усещаше го, без да я докосне, все едно беше плод на въображението й.

—    Ако го кажа, ще умра - прошепна. - Ще се строполя на пода, поразена от срам.

—    Градината?

Тя кимна.

Тейлър я хвана за раменете, пръстите му се плъзнаха под яката й:

—    Не може да се забрави, нали?

—    Не.

Халатът се смъкна от раменете й и щеше да се свлече надолу, ако Клеър не стискаше реверите.