Градина на желанията

—    Цялата гориш — прошепна Тейлър. - Одеве щях да припадна, като усетих каква топлина се излъчва от теб.

Целуна я и я придърпа към себе си, после я поведе към леглото, като я обсипваше с целувки. „Вземате един мъж и една глупава жена, пускате ги в дълбока купа и разбърквате.“ Виеше й се свят, несвързани мисли се блъскаха в главата й. Помисли си, че пада, и наистина се просна на леглото. Халатът и се разгърна, Тейлър откъсна устни от нейните само за да си съблече ризата и гърдите им да се докоснат.

Той знаеше! Помнеше, че тя изпитва необходимост от физически контакт с някого, който да поеме прекомерните й емоции и енергия.

—    Не, тук не може - прошепна. - Сидни и Бей са си у дома.

Тейлър я целуна още по-страстно и промърмори:

—    Дай ми пет минути да отпратя Рейчъл.

—    Глупости, невъзможно е.

—    Но тя ще остане още три дни! - Спогледаха се, Тейлър изпъшка и се просна до нея. Клеър понечи да загърне халата си, но той плъзна ръка надолу и хвана едната й гърда. — Очакването крие известно очарование. Цели три дни на очакване.

228

—    Цели три дни — повтори Клеър.

—    Какво те накара да размислиш? — Тейлър наведе глава и лекичко ухапа зърното й.

Тя го хвана за косата и затвори очи. Как бе възможно толкова силно да желае нещо, което дори не разбираше?

—    Трябва да допускам хората до себе си — прошепна. — Щом искат, нека ме изоставят. Ако страдам, нека страдам. Случва се на всекиго, нали така?

Тейлър вдигна глава и я погледна в очите:

—    Мислиш, че ще те изоставя, така ли?

—    Това не може да е вечно.

—    Защо?

—    Защото животът е такъв.

—    Непрекъснато мисля за бъдещето. Години наред преследвах ефимерни мечти, сега за пръв път улових една. — Отново я целуна, после си взе ризата и стана от леглото. - Ще ти отпускам по един ден, Клеър. Но запомни, вече те изпреварвам с хиляди дни.

***

Тази нощ Фред за пръв път щеше да спи в таванския апартамент. Иванел чуваше стъпките му и си мислеше колко е приятно да не е сама в голямата къща. Привиденията не вдигаха шум — знаеше го със сигурност, защото прекалено дълго бе живяла с безмълвния призрак на съпруга си.

Изведнъж тя се сепна и седна в леглото.

Да му се не види!

Трябваше да даде нещо някому. Но на кого? Позамисли се и разбра. Трябваше да даде нещо на Фред.

Включи лампата върху нощното шкафче и се пресегна за халата си. Излезе в коридора, но за миг се поколеба накъде да тръгне. Благодарение на Фред двете стаи за гости на долния етаж бяха превърнати в складове за нейните вещи, които бяха вписани по азбучен ред, а данните бяха подредени в картотеки.

Наляво.

Втората стая.

Тя натисна бутона за осветлението, приближи се до картотеката и отвори чекмеджето с буквата Д. Видя дръжки за врати, дъждобрани и динени семки, прилежно описани от Фред. Вътре беше оставил бележка, на която пишеше: „Търси и при „Инструменти“.“ Напразно си беше правил толкова труд. Ако й трябваше инструмент, тя посягаше към съответното чекмедже. Обаче Фред още не беше разбрал системата й. Всъщност и самата тя не беше наясно.

Порови в чекмеджето и намери джунджурията, която й трябваше - кухненско приспособление за рязане на манго.

Запита се как ще реагира Фред. Отначало се беше пренесъл при нея с надеждата, че тя ще му подари нещо, с което да си върне Джеймс. Беше ли разочарован, че не е получил мечтаната вещ? А сега тя щеше да му подари нещо, което изобщо не беше свързано с Джеймс. Може би така беше по-добре. Може би той щеше да го приеме като поличба, че е постъпил пра-вилно, като е загърбил миналото.

Или пък щеше да си каже, че трябва по-често да си хапва манго.

Чу как мобилният му телефон иззвъня. Беше отказал да използва нейния телефон — линията трябвало винаги да е свободна, ако Иванел поискала да преду-

230

преди някого, че му носи подарък. Тя бе поласкана. Изглежда, в неговите очи беше нещо като супермен с пола.

Потропа на таванската врата и се изкачи по вътрешната стълба. Фред седеше на любимото си кожено кресло. На масичката пред него беше разгърнато списание за старинни предмети. Помещението още миришеше на боя.

-    Да, да - каза той на човека, който му се беше обадил. Видя Иванел и й направи знак да се приближи. — Постарайте се да е по-бързо. Благодаря за обаждането. — Той натисна бутона за изключване.

—    Попречих ли ти?

—    Не, търсеха ме по работа. - Фред остави телефона и стана. - Защо не спиш? Зле ли ти е, или те мъчи безсъние? Искаш ли да ти приготвя нещо за хапване?

-    Не, благодаря. - Тя му подаде кутията с уреда.

- Вземи, за теб е.

Дванайсета глава

Понякога Хенри съжаляваше, че не може да лети, защото бързината, с която тичаше, не го задоволяваше. Поне два пъти седмично нощем той излизаше от къщата на пръсти, за да не събуди дядо си, и тичаше, накъдето му видят очите. В нощта, когато навърши двайсет и една, стигна чак до подножието на Апала-чите. Струваше му се, че ще експлодира, ако не изразходва натрупаната енергия. Обратният път му отне цели шест часа и когато се върна у дома, утрото вече